1.

За музиката

няма други думи.

Отгоре с гласове

нечувани

диктуват сферите

незрими.

Изпълват ни

и ни измиват.

 

От арфата

безструнна на небето

пристига злак

от ледове и екоти –

разпяват се

безплътни серафими,

сияят в розово и синьо.

 

Под нежните стрели

на далнината

припяват нотите,

а красотата

намята звучно наметало

върху безплътното си

тяло.

 

Омаяна от пулса

на всемира

душата,

странно срамежлива

пристъпва плахо

прага на очите

и се показва

в две сълзи

изтрити.

 

................................................................

2.

Изгубени от жерава

вълните

напуснаха

брега на

океана.

 

Оттеглиха се.

Тръгнаха да

скитат.

А жеравът изчезна

в бяла пяна.

 

Остана само

сянката му

влажна,

забравена на плажа,

до скалите.

 

И стъпки

мънички

останаха,

като писма

от Бога скрити.

 

За тайната

разбраха само

рибите

и морската луна

по новолуние.

 

А корабът,

доплувал

до следите

напразно търси

жерава и думите.

 

............................................................

3.

Дали наднича Бог и през гората?

През мокрите коси на светлината?

През стройната ограда на елите?

През жълтите фонтани на върбите?

 

Дали е в рошавата сянка

преди здрачна?

Или в коприната

на вечерта

прозрачна?

 

Дали е в мравешката ситност

бързо бягаща,

Или във листоструя

полудяващ?

 

Дали е във блаженото

безветрие,

Или е в спомена,

залостил ветровете?

 

Дали е в мириса на

тръгващо си лято,

или е в скута есенен,

където

кълби се шарена мъгла

от тротоара,

а вечерта хрипти

като китара?

 

........................................................

4.

В чадъра брокатен

на светлите клони

изплашено трепкат

две жълти икони.

Полюшват лицата си

образи свели

и тръпно поемат

към свойте предели.

Отмално политат

встрастени в земята,

понася и води ги

ловният вятър.

Не падат, а литват

към свойто зачатие

Не страдат, а нежно

притискат земята.

Летят все нагоре

и още нагоре,

а там, наедряла

от гъвкави корени

съдбата ги чака.

С очи незатворени.

Със лоно оголено.

Окапват, опадат,

изчезват листата,

избрали, макар

и за миг свободата.

 

P.S.

(Листата, забравили

облите клони.

Листата, напуснали

тънките стволи.

Листата, обрулили

себе си в мрака.

А после, дарили

със време

гората.)

 

........................................................

5.

Загадъчно си шепнат

светлините

измежду

облаците бели.

 

Загадъчно припяват

и вълните,

притиснати

във водните алеи.

 

Загадъчно пробиват

през земята

на семето стеблата

в крехкост златна.

 

Загадъчно пристигат

и децата,

в безмълвен взрив

от нежност

и от щастие.

 

Загадъчно нощта

черни

и бяла

във прана роба

се събужда.

 

Загадъчно

след тишината

се вдига буря

и трещи

разюздано.

 

Загадъчно

от чашата любовна

отпиваме

омраза и проклятия.

 

Загадъчно

сред старостта си,

с души

догонваме

децата си.

 

Загадъчно

от жарко лято

се ражда

следващата зима.

 

Загадъчно,

от храма на сълзите

пониква

девствена градина.

 

Загадъчно,

когато дойде краят,

узнаваме

кое ни е съдбата.

 

Загадъчно

със

Бог се караме.

А смеем се

със сатаната.

 

Загадъчно,

сред тайното

безмълвие

материята

проговаря.

 

Загадъчно

чрез тялото си

смъртно

безсмъртни

ставаме накрая.

 

..........................................................

6.

Имам две души - .

бяла и червена.

И една в средата

сива, подивяла.

 

Имам две сърца -

парещо и каменно.

И едно заровено

в пепел и тъга.

 

Имам две тела –

буйно и притихнало.

И едно сънувано

като Божи блян.

 

Имам две сълзи –

яростни и мислени.

И едни, проблясващи

с перлена нега.

 

Имам две усмивки –

искаща и няма.

И една прииждаща

като водопад.

 

Имам две очи –

странни и отчаяни.

И едни узрели

с огнен полумрак.

 

Имам две ръце -

пристани и бури.

И едни, описващи

небесна дъга.

 

Имам две съдби –

обич и омраза.

И едно разпятие

точно посред тях.

 

...............................................................

7.

Почуква тихо

през простора вятърът.

Отчупени,

натрупват се в земята -

 

години, часове, творения;

пространства, сънища и бдения.

 

Дали ще знаем

някога отново

от словото чие

сме корен?

 

..........................................................

Силвия Стефанова