Да отстояваш, значи да станеш съучастник на величието в своя живот.

Не казвам, че то те прави щастлив, известен или богат. Въпреки че понякога се случва и това.

Казвам, че когато ставаш съучастник на величието в своя живот, ти се възправяш и възвисяваш с духа. Заради достойнството на най-човешкото в теб.

Обикновено го преживяваш в самота, която е невъзможно да споделиш. И за която сърце има Бог.

Такава е самотата на оркестъра, свирил на потъващия Титаник.

Такава е самотата на всеки, поел на битка с тежката болест или смъртта.

Такава е самотата на отхвърления и победен боец, или мечтател, който иска отново да се изправи. На оклеветения, поруган и смел човек, който трябва да продължи да живее.

……………..

Някога познавах една жена.Тя имаше рак. Ракът растеше и обезобразяваше тялото и. Дрехите не и ставаха и тя помоли дъщеря си да и купи ново, красиво бельо. Никога не казваше на своето момиче, че ще умре. Но когато момичето си тръгваше и тайно слушаше зад вратата, чуваше как майка му и баща му плачат. Жената умря и момичето не позволи никой да види тялото на майка му преди да го приготви. И телата имат достойнство, дори когато са обезобразени от рак.

След една година, бащата на момичето си намери жена. Беше му я избрала починалата му съпруга. Приживе и поръчала, тайно от него:”Знаеш ли какъв добър мъж имам? Грижи се за него.”

 

 

 

Познавах и един мъж. Имаше щастливо семейство, но жена му се влюби в друг. Градът шушукаше, а той не казваше нищо. Обичаше я и реши да замине в чужбина. Остана, защото майка му го помоли за това. Изгоря при злополука във фабриката. А свиреше прекрасно на цигулка.

Жена му и досега обича другия.  Помагат си, но никога не са били любовници. Синът му не се ожени. От  мъка се разболя от рак. После победи болестта. Сега е художник и най-после има до себе си другар и жена.

 

 

 

Познавах и една жена, която много се тревожеше заради здравословните проблеми на своя съпруг. Една нощ почина внезапно и остави две момиченца-близначки, които той отгледа сам. Пораснаха красиви и добри.

От 20 години във входа им неизменно виси некрологът на тази жена, залепен с небесносиньо тиксо. Никой не смее да му посегне и да го оскверни.

 

 

 

Познавам и една жена, която рано овдовя. Беше инженер и за да изхрани децата си по половин година работеше в Русия. През това време по-голямата и дъщеря гледаше по-малката. На 15 години това момиче започна да работи. На 17 също роди дъщеря. Живееше с бащата на детето си, но той загина при катастрофа, а роднините му я изгониха от апартамента.

Сега е при майка си и заедно със сестра си учи в университета. Момиченцето и ходи на училище, а когато са двете, никой не може да повярва, че са майка и дъщеря.

 

 

 

Познавам и една млада жена, която е самотна майка. Има момиче и момченце, които кръсти на герои от сериал. С майка си мият стълбищата по входовете, защото са бедни. Имат си куче, достойнство, мечти и дрехи втора употреба.

 

 

 

Познавам и една жена, която е на близо 85 години. От 30 години живее сама, защото синът и замина за чужбина със съпругата и дъщеря си. Много се гордее с него. Не би го спряла, защото не иска да мизерства у нас. Казва ми: „След моя съпруг не можех да погледна друг мъж. Снощи го сънувах, знаеш ли колко нежен беше?”

На два пъти я оперираха от рак. И оцеля. Има усмивка на момиче. И дом с книги и цветя.

 

………………….

Разказвам тези истории не защото колекционирам съдби. Познавам тези хора.

Те са моите крале и кралици, принцове и принцеси.

Те са хората, докоснали величието на своя живот.

 

Като всеки от нас.

(Излъчено по радио  К2 на 7.06.2011 г.)

 

 

 

...колекция. И много тъга....

Силве, благодаря ти, че ме разплака! Не искам да се превърна в безчувствено говедо, за да оцелея. Хубаво е да знаеш, че не си сам, хубаво е да четеш прекрасни текстове. Поздрави, Мери.

Благодаря, Мери и аз!