Искам да плача. Искам да плача - смейте се - за себе си и за вас.
26 февруари 1990

В.”Демокрация”

 

Тоталитаризъм и проституция

 

Искам да плача. Искам да плача- смейте се - за себе си и за вас. Давате ли си сметка какво ни бе отнето? Какво си отнехме сами?

Поколения си отидоха, разкривени или отчаяни, убити от схемите на тоталитаризма. А ние превърнахме тази думичка в щит. С него се защитаваме от срама и вината, от истината за себе си. Правим се на по-големи и чисти, отколкото сме в действителност.

 

Затова стига, престанете с този тоталитаризъм. Омръзна ми да слушам, че той – едноличният, абстрактният, бил виновен за всичко.

 

Учеха ме, че журналистиката е продажна жена - обладавал я този, който и плащал. Животът ме научи, че България е огромен публичен дом, в който всички сме проститутки - в него продажбата се извършва срещу правото да съществуваш.

 

Сега ни уверяват, че всичко щяло да тръгне поновому. Може би. Но как ще престанем да се продаваме, след като не сме научени на друго и след като къщата ни е същата? (Може би само купувачите ще бъдат вносни?)

 

Засегнахте се, знам. Вие никога не сте се продавали. В нашата страна никой никога не е продавал или предавал някого. Бяхме свободни, в мислите ни нямаше страх, в постъпките ни - малодушие. Живяхме по проста схема и с човешко достойнство.

 

В детските градини пълнеха душите ни с талаш От стърготините благопристойно се подаваха партийните лидери, звучаха маршове, а Снежанка и седемте джуджета зъзнеха в ъгъла. Министерства и институти бълваха за нас педагогически поеми ( все по-тлъсти), а обезправени възпитатели трамбоваха мозъците ни. Понякога въображението като досадна хлебарка изпълзяваше под прага, а свободата се научи да мълчи и да бъде послушна. Стана колективна.

 

В училище разбрахме, че който рита срещу ръжен, ще го ритнат. Затова пък здраво се ритахме помежду си. После слушахме музика, за да вземем „на заем” душите си. Бяхме паметливо поколение (също като вашето) и бързо учехме уроците.

 

И никой не беше виновен. Живеехме в условията на обществена проституция.

 

Като изхабени бардами търсехме начини да повишим своя политически сексапил. Размазвахме се в априлски краски, докато благонравна каста от сутеньори грабеше труда ни, търгуваше с нас и ни даряваше сигурност. Сигурността да бъдем угодни, смачкани, унизени. Упражнявахме древната професия като жертвоприношение, а от олтара ни благославяха притежателите на шантана.

 

Сега наричат виновните с абстрактни имена - номенклатура, администрация, бюрокрация. Едноличният режим беше свален, а на извънредния конгрес на БКП се изясни, че номенклатурчици вече не съществуват. Не ни остава друго освен щастливо да си правим вятър с байрачето на демокрацията.

 

В нашия общ български дом за три месеца от бунището се надигна изпосталялото ни човешко достойнство. Чудя се как не е умряло от глад и защо ни повярва? Нима го заслужихме с нещо?

 

И аз искам да вярвам, затова ще си купя очила от ОФ – през тях не се вижда нищо. Не искам да гледам как над портата ни вместо червения фенер закачат табела „демократичен социализъм”. А вътре всичко е същото.

 

За проституцията е ясно.
Кога е писана статията?

Писана е, когато е публиувана. Февруари 1990 година.

O.K.

Здравей, Силве! Крайно време беше да ни кажеш добър ден! Радвам се да те чуя и видя. Напълно споделям гореизказаното мнение, облечено в човешка емоция. Пък по-нататък да развием и темата за "демокрация и проституция? и какво тя ни отне.

Е, опитаха се да ни накарат да вярваме, че демокрацията е блудница, но през цялото време ни душеше старата вещица...:))

Така е...
Така ли ще бъде...?

Ще бъде, както си го направим. Все още искам да мисля така, независимо от разочарованията. Понякога си казвам, че докато се опитвахме да "оправяме" света сме забравяли да творим своя живот.:))))Но не е късно, нали?

http://watchtowerman.blog.bg/viewpost.php?id=233973

Така виждам...От моята кула...Моето кредо...
Радвам се, че се съглеждаме.

При това без бинокли:))