Скравена - ТВО за врагове №1. Те също строиха социализъм
27 май 1990

В. „Демокрация”

 

Българският ГУЛАГ

 

Скравена – ТВО за врагове №1

Те също строиха социализъм

 

Силвия СТЕФАНОВА

Екатерина БОНЧЕВА

 

Сигурно тогава цветът на Скравена е бил сив. Сивият цвят – цвят на оцеляването.

„Боже, каква бе тая „бухалска” къща” – проплака баба Цанка Стаменова, говорейки за женския лагер. За „хулиганките”, преминали през ловешката школа и докарани тук – на доизживяване. Вече всички еднакви – една сива рота от сиви крачещи скелети.

Фразата „Тук ще умрете!” определяла техното настояще. Но „Тук ще умете” било и тяхното бъдеще. „Тук ще умрете!” – единственият отговор на всичките им въпроси. В Скравена гаврата с човешки живот била не толкова физическа. Убийците използвали и по-изтънчените оръдия на психологическия тормоз. „ЗА ВАС НЕ ЗНАЕ НИКОЙ. ОТ ВАС НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВА НИКОЙ. НЯМАТЕ БЛИЗКИ. ВСИЧКИ СА СЕ ОТВЪРНАЛИ. ТУК ЩЕ УМРЕТЕ!”- повтаряно всеки ден, всеки час, всяка сутрин, обед, вечер. Това всъщност било Скравена. И побоят. Страшният, осакатяващ побой. С бича и дебелата тояга, а на кариерата – с лопатите. Не се стреляло, куршумът бил излишен. За 30-40-килограмовите жени умелият удар със сопата бил достатъчен.

 

***

Докарали ги от Ловеч в една септемврийска вечер на 1961 година. В спомените на мъчителите си останали като „хулиганките, разтурени жени, които причаквали чужденците”. Но в досиетата им пишело: „Тудововъзпитателна група враг №1”

И до днес мълвата шушне, че сред тях имало млади и хубави на по 16- 18 години, имало дъщеря на съдия, артистка, певица, медицинска сестра, художничка, икономистка. Изпод прахоляка на времето изпадат имената на Свобода, Вяра, Венета, Мария, на актрисата Надя и на трите Лиляни.

На каменната кариера жените работели на групи по пет. На всеки десет надзирателките поставяли по една отговорничка-бригадирка от лагеристките. И те замахвали, но свирепият побой нанасяли трите служителки на МВР – черната и суха Къна, мома Тотка „ яка селянка, озверена към интелектуалките” и Цонка, чийто мъж защитавал честта на родината като надзирател в тухларната в Ботевград. Комунистическите есесовки изобретявали различни форми на издевателства. Понякога нареждали жените в редици, събличали ги голи до кръста и ги биели с тънки пръчици по гърдите. Така се забавлявали. Наказвали, като чупели пръстите на ръцете или разцепвали главите на провинилите се. Използвали и метода „черна рота”. Това означавало, че жената, която чуела името си сутрин на проверката, до вечерта можело и да не се върне жива. Но смърт все пак нямало – накрая милиционерките се хвалели: „Сто дойдоха и сто си отидоха.”

Дали действително е така? Според един от охраната от време на време откарвали жени някъде, уж на съд в Ловеч и те не се връщали обратно. Истината е, че скоро след закриването на лагера много от бившите му обитателки умрели от болести и изтощение.

„ На ден извъртяваха по 30 дупки, 3 метра дълбоки” – разказва Иван Петков, бомбаджията. – Я ги зареда, гръмна и каквото остане, они го обрушат. После с бойните, аварийни чукове по 7-8 килограма го дотрошат. И товарат. Ръцете им се нараняват, по каменете кръв, изморително, тежко, не е за жени работа.”

 

С камъните на лагеристките били павирани улиците на Ботевград, където животът помръдвал в скованото си русло. Докато охранявали лагерничките, един от милиционерите си намерил булка, друг започнал да вдига къща.

За трудовия процес се грижел Градският народен съвет на Ботевград. Димитър Тодоров , тогава зам.-председател и Вуто Луканов, секретар, твърдят, че се занимавали единствено с наема на помещенията и отчитането на труда. Всичко си било в реда на нещата, нали тези жени били „непоправими престъпнички, докарани тук за превъзпитание”. Затова другарите комунисти не забелязвали нито огромната „превъзпитателна норма” – една лагеристка трябвало да заработи по 1 кубик камъни дневно и да се включи в товарнето на 3 камиона, които правели по 3-4 курса – нито насилието.

Общинарите изпълнявали съвестно служебните си задължения, отчитали премии. Също като петимата милиционери от охраната, които, говорейки за Скравена, днес жалостиво припяват: ” Ние не сме ги били, само ги пазехме”. Може и да е така, но защо съгражданите им ги наричат „биячите”? Павел Първанов (Думбата) от Ботевград, Димитър Михайлов от Скравена, Иван Иванов (Кремика) от Липница, Захари от Калугерово и Стойно Петков. Днес те не се признават за виновни. Но треперят, разказвайки за отминалите събития.

 

ЗНАЕЛИ ЛИ СА СКРАВЕНЧАНИ ЗА НЕОБИКНОВИНЕТИ СИ СЪСЕДКИ?

 

„Не знам, не си спомням нищо”, промърморва бай Иван Спасовски, чиято къща се е намирала на около стотина метра от лагера. „ Може да са пискали, може да са пеяли. Не съм видел, не съм чул, не мога да кажа.” Но Надя Дункин ни разказа, че тогава ,когато минавали край чешмата, понякога намирали хляб, цигари, оставени нарочно тук. Веднъж, работейки на кариерата, забелязали, че горе по склоновете имало хора. Някои дори снимали. Друг път една от тях се опитала да вземе вестник от шофьора, който извозвал камъните за Ботевгард. Претрепали я от бой. Светът - а това било селото - не трябвало да знае за тях. Затова ги изкарвали по тъмно и ги прибирали по мръкнало. Под строй. Облечена в стари войнишки шинели, с галоши на краката, женската „трудова група” била включена в социалистическото строителство. Благодарение на безжалостния каторжен труд на концлагеристките ботевградската каменоломна изпълнявала плана си.” Ама иначе беха куражлийки, излезоха герои, устояха. А напънът беше голем. Не е по силите на жена да работи в кариерата, и то в този студ.” ( Иван Петков, бомбаджията.)

 

Зимата на 61-ва била тежка. Снегът стигнал метър и половина, температурата паднала минус 20. В постройката за добитък на Лазар Събков (по това време семейството живеело в Бухово), която била пригодена за „хулиганките” отопление нямало. Мястото било удобно, в края на селото. В помещението 12 на 4 метра на три реда нарове били наблъскани стоте жени. В същото време Градският съвет наел най-хубавата къща в селото – на Цанка Василева – за квартира на началниците и надзирателките от МВР. „Настаниха се в трите стаи на първия етаж и не ни даваха да влизаме в хола, за да не чуем какво си говорят” – си спомня хазяйката им.

 

КОЕ Е БИЛО НАЙ-СТРАШНОТО ПРЕЗ ТЕЗИ АДСКИ ДНИ?

 

Студът, гладът или побоят? Надя Дункин разказва, че връщайки се от кариерата, събирали по пътя книжки от цигари, клечки и всякакви отпадъци, които можели да горят. Запалвали ги на двора и поднасяли посинелите си пръсти на издъхващия памък. Веднъж месечно ги водели на баня в река Калница. Жените се къпели, а наоколо милиционерите пазели.

Вечер им връчвали по едно канче с храна „кучетата не биха я яли” и около 19 часа ги заключвали в „дома”. За нуждите им оставяли кофа. Една за сто жени. Отключвали в 4 сутринта.

 

***

Толкова за Скравена. Поставените там венци няма да облекчат ничия вина.

dnes napravihme boina bulgarska organizaciya v koyato vlizat hora gotovi da se biyat do posledna kapka kruv tova da ne moje da se sluchi nikoga poveche na jivi bulgari - umirame ili jiveem kato svobodni hora - tova e izbora
neka onezi koito razbirat ot komputurni blogove i nachini na organizirane pomognat tova predlojenie da stigne do vuzmojno vsichki chetyashti i jelaeshti da ne se sluchva tova nikoga veche