Искате да увеличим диспансерите и да признаем, че у нас има  душевно болни ли?

12 април 1990

В. „Демокрация”

Кой и как се разпорежда с болните

През миналата седмица се срути таванът на психиатричния стационар в София. По една щастлива случайност ранени няма. 

„ Искате да увеличим диспансерите и да признаем, че у нас има душевно болни ли?”

Всъщност ”събитието” не изненада никого. Отдавна Министерството на народното здраве и Столичният народен съвет си затварят очите пред критичното състояние на Градския психиатричен дипансер.

- Крайно необходимо е да се даде нова сграда – заявява д-р Живков, психиатър от диспансера. – Не може да се провежда пълноценно лечение в условия, напомнящи Втората световна война.

Сградата, в която се намира стационарът, е построена през 1904 г. от руския Червен кръст.Годишно тук се лекуват около 800 болни, докато постоянният контингент на диспансера е 18 хиляди души. Според главния лекар д-р Генова заведението се посещава от два пъти повече болни, които не се водят на отчет. С две линейки то обслужва столицата и 80 околни села. Персоналът е от 134 човека - 32 лекари, 4 психолози и 1 юрист.

- Работим в условия, в които не можем да възстановяваме силите си – споделя д-р Генова. – И психиатрите се ”амортизират” бързо. Само за последните 10 години четирима наши колеги починаха или се самоубиха.

Диспансерът за психиатрична помощ има жалък и окаян вид. Болните са настанени в стаи с по 5 и 6 легла, в които мизерията крещи. От сградата се кърти мазилка, а лекарските кабинети в голямата си част приличат на единочки. На двора боклуджийските кофи стоят чинно до пациентите, а встрани се е опнало скелето на поредния ремонт. Всяка година неизбежните кърпежи струват около 40 хиляди лева.

- Направили сме 4 проекта за строеж на диспансер – разказва главната лекарка.- Последното петно отпадна през 1986 година. За сметка на това същата година със заповед № РД – 2-09-81/11.ІІІ.1986 г. доцент Лиляна Василева от СНС се опита да ни закрие.

- Тогава написах 17 докладни – продължава д-р Генова. – Няма зам.-председател на Изпълкома, включително и Теменужка Теофилова, който да не е бил запознат с прблемите ни. Петър Междуречки лично е идвал в помещенията на изолатора. Влизала съм и при Чудомир Александров, но както виждате...Позицията на СНС е кратка: „Луди ли ще слагаме в центъра на София”. В момента на ул. „Екзарх Йосиф” се строи сграда, която ще бъде изключително подходяща за нас, но...

В края на миналата година – за кой ли път – колективът на диспансера пише обръщение до: пленума на ЦК на БКП; XІІ сесия на Народното събрание; министъра на НЗСГ; председателя на Изпълнителния комитет на СНС и до община „Оборище”. В него се казва:

„ Столичният град няма психиатрична болница, поради което психично разстроените лица от София се превозват на стотици километри от техните домове и близки.

За възрастните хора с душевни разстройства не съществуват специализирани болнични заведения, поради което сме безсилни да помогнем на тях и семействата им.

Положението в домовете за лица с душевни недъзи е трагично, там болните се изоставят без необходимите грижи и са обречени.

Всичко това става на фона на растящата психиатрична заболеваемост, която през последните 10-15 години се е увеличила 2,5 пъти...

Условията, в които досега се работи с душевноболните, в голяма степен нарушават човешките им права”.

Писмото-отговор на МЗСГ е с дата 20.ІІІ. 1990 г. Три месеца и половина са били необходими, за да се изясни, че „ поставените от вас въпроси са добре известни на ръководните органи на столичното здравеопазване”, за да бъде направено предложение до Министерския съвет за предоставяне на някои от жилищните блокове на АОНСУ за нуждите на здравеопазването (за сграда за психиатричния диспансер обаче не се казва нито дума) и за да се напомни на лекарите, че заплатите им са увеличени.

Тази тактика недвусмислно говори за отношението на административния апарат към социалните проблеми на обществото, назовано социалистическо. Доскоро то бе проявявано с откровен цинизъм – „Искате да увеличим диспансерите и да признаем, че у нас има душевно болни ли?”

По традиция душевно болните в България трябва да се справят сами. Страшно е положението в бараките за спешна психиатрична помощ в диспансера. Тук се намира изолаторът.

Посреща ме полумрак, разделен от врата с разкъсана мрежа вместо прозорец. Вътре има строшена кушетка, от която е останало само желязото и легло с разкъсан матрак. Няма вода и тоалетна. Мирише на урина и влага. Помещенията са само две и психоложката Наталия Кючукова разказва: „Когато двама души са затворени заедно, те се заливат с кофата за нечистотиите.”