Вие твърдите, че др. Гриша Филипов не признава профсъюзите и Кодекса на труда, а нима вашите служители признават законите?
24 април 1990

В. „Демокрация”

Жилищната сага на Николай Панов

Из открито писмо до Петър Дюлгеров:

„ Другарю Председател,

В продължение на 21 месеца лидерът на българските профсъюзи не можа да намери 5-10 минути, за да изслуша един редови профсъюзен член.

Вие твърдите, че др. Гриша Филипов не признава профсъюзите и Кодекса на труда, а нима вашите служители признават законите?

Ако прочетете отговорите им по повод на мои жалби до редакцията на в. „Работническо дело” и Българска телевизия, сигурен съм, ще се срамувате.

Ако ЦС на БПС* наистина желае да бъде защитник на интересите на трудещите се и да бъде еталон за честност, трябва час по-скоро да се отърве от служители като Семерджиев, Михайлов, Господинов, които петнят името му.

ЦС на БПС трябва бързо и опретивно да решава жалбите, които са напълно в неговите възможности, а не с години да ги протака.”

Няколко месеца по-късно:

„Уважаеми проф. Кръстьо Петков,

Това е третото открито писмо, което пиша до БПС. Има една много хубава поговорка за вълка и козината. Та както и да се нарича Вашият институт, той ще си остане същият, докато не съкратите и промените основно целия състав на вашата организация.

Години наред служители на БПС тероризираха нашето семейство (25 г.), семейство на редовни членове на БПС.

Отправям лична молба да дойдете и да видите при какви условия живеем...А след това да ми отговорите трябва ли повече да членувам в тази организация, което донесе толкова мъка в нашия дом.”

Писмата са подписани от Николай Димитров Панов, художник, живеещ на ул. Добруджа” №9 – София.

А ети и историята на случая.

През войната бомба разрушава дома на художника. До 1962 г. той и родителите му живеят под наем в апартамент от 78 кв. м. Стаите са по 16 кв. м, има отделен хол, баня и тоалетна. Жилището е в центъра на София и за онези времена е почти луксозно. Тъй като иска да продаде имота, а наемателите нямат финансовата възможност да го закупят, собственикът намира „ платежоспособни” клиенти. Осъществява се тройна замяна и в съответствие с тогавашното законодателство на семейство Панови е посочен „равностоен” апартамент – в него вече живее майка с две дъщери.

Народната власт се постарава двете семейства да не бъдат лишени от нищо. Методите са в стила на изтънчената социалистическа демокрация, което означава, че от този, който няма можеш да вземеш, защото той няма на кого да се оплаче. Тъй като не може да се строи, номенклатурата се научава справедливо да разпределя апартаментите. В жилището на ул. „Добруджа” 9, където няма дори баня, сем. Дамянови и сем. Панови получават правото да използват заедно уютната тоалетна от 1 кв.м и да  се раминават в преходния хол. Иначе за всяка фамилия има стаичка. За Николай Панов е предвидено романтично помещение с шестоъгълна форма от 8 кв. м. В него той може да постави леглото си и като много българи да използва жилищната площ от стените за обзавеждане. Би могъл да съдаде и щастливо многодетно семейство. (Двадесет и шест години покъсно г-н Панов не закъснява да се ожени.) В условията на социалистическия реализъм хармоничното съжителство може да започне. За беда бащата на художника се оказва инат и отказва да настани семейството си във въпросния апартамент, който е ведомствен на ЦС на БПС. Започва поредица от съдебни дела, но ги загубва и през 1962 г., една седмица преди съдията-изпълнител да потропа на портата му капитулира.

Със съгласието на ЦС на БПС – писмо №1651/62, с решение на секретариата на ЦСПР № 28/61 и със съдебно решение по дело №94/1962 г. семейство Панови е въдворено в апартамента на ул. „Добруджа”. Започва нов период от жилищната сага на Николай Панов.

През 70-те години ритуалното стрителство в Бълария процъфтява – издигат се партийни домове, общински съвети, каменни площади. По това време много хора успяват да решат своите съществуващи или несъществуващи жилищни проблеми. Естествено ЦС на БПС също допринася за преодоляване на жилищната криза – от 1969 г. започва да продава ведомствени апартаменти на неведомствени служители. Само на „Добруджа” и „Стамболийски” са известни 4 случая. В същото време казионният профсъюз упорито отхвърля молбите на Николай Панов и майка му ( бащата е починал, а през 1984 умира и тяхната съквартирантка) за закупуване на жилището, въпреки че оспоред чл. 117, ал.1 от НДИ и чл. 119, пар.2 от ППЗСГ, имат право на това.

Нещо повече:

„...ЦС на БПС води близо една година дела срещу нас с цел да ни извади от законно наемания от нас ведомствен имот, които естествено загуби ( справка гр.д. 102 от 1986 г. и гр.д. 2622 от 1985 г.)”, пише Н. Панов в една от многобройните си молби до бившия председател на БПС.

През 1987 г. майката на художника, пенсиониран учител, 75-годишна, след силна уплаха получава тежък мозъчен инсулт, който я превръща в инвалид първа степен. Въпреки това през януари 1988 г. без да бъде уведомено семейството, е издадена настанителна заповед на името на Слави Златанов. Заповедта не е съобразена с чл. 7 от ЗНО, раздел ІІ, и, както пише г-н Панов е „антихуманна”. Неморално е настаняването на мъж в съжителство с тежко болна жена, на която често се налага да извършва физиологичните си нужди в хола на път за тоалетната.

На 8 май 1988 г. Николай Панов и Радка Паскатлева, художничка от ТК „Дунавска коприна” – Русе, сключват граждански брак. И до днес семейството обитава стая с площ 8 кв. метра. Радка Паскатлева е принудена да освободи ведомственото жилище в Русе. Багажът и е изхвърлен и поради липса на място гние в мазето на завод „Леда” – София.

Но ето, че „суровият полъх на 10 ноември” разкърши скованата снага на казионния профсъюз. С Божията помощ, което на български значи с ходатайство, Николай Панов успя да се срещне с новия председател на възродените профсъюзи.

Оттогава минаха много сутрини и въпреки обещанията нищо не се промени. Птичките продължават да чуруликат, а проблемите чакат. Какво ли?

*Централен съвет на Българските професионални съюзи

 С днешна дата:
Проблемът на този човек май и досега не е решен, ако се съди по едно негово обаждане в коментарното предаване на журналиста Велизар Енчев по телевизия СКАТ