"Забравеният вълк на Макиавели", един непубликуван (но излязъл в септемврийския брой на "Монд дипломатик") текст на Жак Дерида, ме върна към "чекмеджето". Преди доста години силно се интересувах от Макиавели. Но това е много, много дълга история, в която се преплитат три мои утопии за политическото...Сега обаче не ми се говори за тях. Забавното е, че по онова време ми хрумна да режисирам един разговор (сигурно ще го пусна по-нататък) на Макиавели с български лидери. И така, подбрах си ключови тези от книгата на Макиавели "Князът" (или "Владетелят", както го понаваме от по-късните преводи) превърнах ги във въпроси и ги зададох в паралелно интервю на Андрей Луканов и Александър Томов. (Изборът ми не беше случаен разбира се.) Отговаряха те, но без да знаят говореше и Макиавели, когото цитирах като един от събеседниците... Благодарение на Малина Томова, която хареса идеята, това нещо видя бял свят във "Литературен вестник". А горе-долу в този ми период се появи и Макиавели в чекмедже. Всъщност текстът на Дерида отваря чекмеджето там, където долният текст го затваря. Ако ти е интересно, достатъчно е да кликнеш върху линка на "Монд дипломатик" вдясно и да продължиш да четеш... 


Макиавели в чекмедже

24 октомври 1995

Вестник „Власт”

 

Изконсумиран от вековете, скрит зад прашните рафтове с книги – Макиавели умира от смях. Или тъга.

Ах, тези политици, които така и нищо не разбраха! Не научиха, а пропътуваха през битието като оглушели петли, свикнали само да кукуригат. И защо ли Макиавели умира като бедняк, разпознал терзанията на личността, която няма табута в мисленето, но остава дете в дебрите на душата си? Истината е, че този необикновен флорентинец получава само неблагодарност и изпива до дъно чашата на самотника. Същата участ споделят творбите му, сред които „Князът” (1513-1516 г.) поражда обвиненията в „макиавелизъм”. Те шестват през времето заедно с цялата гадост в политиката.Тя преразпределя енергиите на мнозинството в полза на малцинство от самозабравили се самозванци, които се изживват като елит, но не отиват по-далече от привидността на живота. А Макиавели не е виновен за това. Макиавели само е...наблюдавал. Анализирал. Съветвал. Обобщавал и поучавал, защото е знаел, че за разлика от доброто, злото е материално и то трябва да се познава. И дори да се обича. Защото любовта към „порока” е единственият начин да го превърнеш в неговата противоположност.

Вън от рамките на големия вселенски сценарий, зад който толкова обичаме да се прикриваме, Макиавели разбира:

Способността на човешката душа е, която създава историята. И макар че някои народи напредват, а други отпадат – приносите на всички се запазват...Какво правим ние обаче?

Кои са духовните качества, които притежава или развива сегашният български политически елит? В преобладаващата си част днешният „елит” е стомашно и материално ориентиран. С ограничен партиен манталитет. С изчерпано любопитство към знанието. Мазен и хлипащ преди изборите. Високомерен и страхлив след тяхното спечелване или загуба. Днешният политически елит е необичащ. И много рядко – любим. Самодоволен, но боравещ с праисторически властови технологии. Авторитарен – но слаб. Малодушен – но арогантен. Смешен. Жалък. И по балкански провинциален. Следователно днешният политически елит все още не е намерил своя „княз”, който да го научи или накара...да управлява. Защото, както справедливо напомня и самият Макиавели:

Един народ, който е свикнал да живее под властта на един княз, дори и ако поради някое събитие стане свободен, мъчно запазва свободата си. Такъв народ, пише Николо Макиавели, много прилича на животното, което макари да е свирепо и диво, винаги е било хранено в затвор и робство и затова не знае какво да прави със свободата си. Такъв народ, поради своята неопитност става жертва на първия, който отново се опита да го окове във вериги....и често новото робства е много по-тежко от оново, от което току-що се е отърсил. Всяка държава, която наскоро е придобила свободата си, твърди Макиавели, си спечелва неприятели, но не и приятели. Затова всеки, който се залавя да управлява един народ, било републикански, било монархически, ако не се справи с враговете на новия ред  - създава краткотрайно управление.

Един мъдър законодател на република, който е изпълнен с желанието да служи не на себе си, а на общото благо, съветва Макиавели, трябва да направи всичко възможно, за да вземе в ръцете си цялата власт. Който иска да преобразува политическия ред на една свободна държава и реформите му да бъдат приети добре – трябва да запази поне сянката на старите учреждения. Но князът, който е завоювал един град или провинция, трябва да обнови всички институции, защото според Макиавели, когато основите на една власт са слаби, тя трябва да промени всичко и да не допуска нито един чин, нито един ред, нито един служител, нито едно богатство, освен ако не се признава, че произтичат от нея. Въпреки това, напомня флорентинецът, князът не трябва да отлага дълго да подкрепи народа в нуждите му. Всяка власт трябва да предвижда събитията и времето, които могат да и бъдат неблагоприятни, да набелязва предварително хората, които могат да и бъдат полезни в тези тежки часове, и да се държи към тях така, че те да се считат винаги задължени да и се притекат на помощ. В същото време, поучава Макиавели, когато едно зло вземе такива размери, че започва да плаши гражданите, по-добре е да се протака и да се чака сгодното време за действие; защото почти винаги ония, които се опитват да премахнат злото, увеличават силата му и ускоряват проявяването му. Според Макиавели обаче диктаторската власт винаги е била полезна, а не вредна за римската република...Защото всички републики, които при непосредствена опасност не могат да се опрат на диктатура или на друга подобна институция, се провалят...Трябва да знаете, пише Макиавели, че съществуват два начина на борба; единият посредством закона. Другият – посредством силата. И тъй като князът е принуден да си служи с похватите на животните, той трябва да вземе за образец лисицата и лъва. От лисицата князът ще се научи да подушва клопките. А от лъва – да не се бои от вълците. Ония, които разчитат само на лъвското, не разбират нищо от политика, смята Макиавели. Затова един умен владетел не трябва да държи на думата си, щом си уврежда и щом приините, които са го накарали да я даде, вече не съществуват, заключава той.

 

„Библиотека „Безсмърти мисли”Макиавели, представен от Карло Сфорца.

Одобрено и препоръчано от Министерството на народното просвещение с окръжно № 5040 от 25 август 1941 г. и от Министерството на войната – Щаба на войската – с наредба №6 от 20 ноември 1940 г.

 

Пожелавам повече такива съдържателни статии в медииното пространство. Факт е, че прозренията на Макиавели са били - тайно и явно, любимо четиво на всички диктатори и политици.
В момента се сещам и за още нещо, доколко, авторът(или авторите) на "Протоколите на Ционските мъдреци" са взаимствали(или преписвали) от Макиавели? Лично за мен, разликата помежду им е нищожна...

Приятно ми беше да установя, че има шансове и за възраждане на елитната журналистика.