В сферата на езотеричното подобно питане се превръща в духовен въпрос. Защото всеки се учи от своя враг. И в този случай необходимостта да се победи другия се трансформира в потребността от власт над себе си.
6 май, 1994, в. „Власт” 

В началото бе словото. Могъща е силата на словото, за която (политиците) не желаят да поемат отговорност, принуждавайки по този начин собствения си народ да изстрадва и плаща кармата на една натоварена от низки страсти действителност. Процесът има две лица. Публичното пренасяне на недостатъците от едната политическа сила върху другата насища със злотворни енергии обществения живот и превръща в омагьосан кръг без изход диалога между тях. Докато масовата корупция и духовната деградация ги разяждат. Изолирани в кошмарите на собствената си действителност, подобни политици репродуцират многократно вътрешния си хаос, ставайки жертва на елементарно партийното си схващане за света. Опасно е, когато поради стечение на обстоятелствата такива личности имат въздействие върху обществото.

„Ние сме това, което съзнателно усещаме. Можем да създадем каквото си пожелаем отвън, като разберем, че силата е скрита вътре в нас...”(Шърли Маклейн)

Какви ли разрушителни стихии бушуват в нашите политически мъже след като реалността, която се ражда под тяхното управление е толкова безрадостна за мнозина?

Пропити от негативизъм, митингите и срещите с избирателите на двата политически мастодонта полускрито, полуявно разпалват стари рани и търсят в злобата и отрицанието опора за успеха в едни следващи избори. Чудно ли е тогава, че мнозинството от народните ни избраници въпреки външното лустро нямат духовно излъчване? И пренасят в парламента собствените си комплекси и чувство за малоценност? Цялата активност на БСП и СДС през последните години навежда на мисълта, че става въпрос за политически сили и лидери, изтъкани от противоречия и несигурност. За да оцелее, неведнъж БСП бе принудена да си служи с недостойни за политиците със самочувствие манипулации. За да маскира ограничения си периметър на действие, неведнъж СДС се хвърляше в публични акции, които безсмислено изтощаваха привържениците му. Въпреки претенциите си и двете политически сили не успяха да разширят електората си така, че да съумеят да прокарат една конструктивна за обществото реформа. Може би една от причините е недостигът на хармония и чар в редиците им. И до днес БСП се забавлява от ролята на „вълка в овча кожа”, който с повод и без повод показва зъбите си. Дори когато говорят за социална справедливост, социалистите трудно успяват да прикрият наследствената си агресивност на личности, свикнали да държат властта на всяка цена. Дори когато обстановката изисква изпреварващи действия, СДС трудно излиза от състоянието на „вътрешно съзерцание”, в което съдбата на Георги Петров изглежда по-важна от съдбата на България.

Дилемата „истина-лъжа”, която тежи, макар и в различна степен върху червени и сини, ги лишава от устрем, свобода и въображение при търсенето на изход. Ето защо, дори публичните им изяви, като пресконференции и речи в парламента, са просмукани от голяма доза демагогия, скука и полузаплашителен флирт с журналистите. Поради обясними причини в това отношение социалистите действат далеч по-организирано и твърдо, докато СДС разчита на мъглявината на фразата и на думичката „демокрация”. Пагубното въздействие на тези похвати обяснява надигащото се презрение, с което мнозинството от младежите и интелигенцията се отнасят към т. нар. политически елит на нацията.

Вярно е, че политиката е труден занаят, особено когато се практикува под нечистата сянка на множество недоказани икономически или „спец” гейтове. Но още по-вярно е, че в Министерския съвет, в президентството и зад банките в парламента е пълно с личности, които нямат собствена цена. Нямат собствено мислене. И не им пука за България.

За да спечелят, те се нуждаят от оръжията на омразата, лъжата и страха. С които ни заливат отвсякъде.