Липсват идеали. Ентусиазмът бе смачкан от новите потребители, които преместиха държавата в банковите си сметки и се подиграват на глупака-интелигент...
7 ноември, 1995, в. „Власт”

 

(Жан не обеща...)

 

В нощта на изборите Жан Виденов непредпазливо обеща подкрепата на своето правителство и парламентарната си група за новите кметове. Какво ли означава това?

 

Трудно е да се повярва, че веднага след изборите и в началото на зимата новите кметове като с магическа пръчка ще осигурят притока на мечтаните чуждестранни инестиции и че общинската приватизация ще се превърне в бялата лястовичка, която ще изплати заплатите на учителите и лекарите, ще нахрани пенсионерите и безработните под ведрото небе на Жанвиденовото управление...в навечерието на...Коледа.

Напротив! Походът на финансовото министерство срещу средния и дребния бизнес, очакванията за поскъпване на долара, растящите цени на стоките от първа необходимост, поскъпващите услуги за поддръжка и отопление на жилището, неоправданото снижаване на лихвения процент по срочните депозити, който тепърва ще продължи да изяжда спестяванията на дребните вложители, задълбочаващата се криза в здравеопазването и образователната система, процентът на семейните драми... и т.н. са болезнени признаци, че равновесието на обществото е нарушено и че тази нестабилност последователно ерозира психологическите устои на личността.

 

Обществото ни бавно полудява.

Липсват идеали. Ентусиазмът на голямата синя вълна бе смачкан от похода на новите потребители, които преместиха държавата в банковите си сметки и с нахално дебелоочие продължават да се гаврят с глупака-интелигент. С остатъците от честност и културни „предразсъдъци” на онази част от обществото, която не желае да се включи в разграбването на държавна собственост. В играта на рекет и рушветчийство. В обслужването на фалшиви банкери и бизнесмени.

На това обаче днес му викат – закостеняло съзнание. Или липса на предприемчивост. Липса на гъвкавост, въпреки че възможностите за проява именно на инициативност и хъс в частния и дребния бизнес бяха съзнателно ограничени от забавянето на структурната реформа. И приватизацията. От непочтената игра със земеделската собственост...Примерите са толкова много, че не е нужно да се повтарят.

 

Обществото ни бавно полудява и това не е случайно.

Възможно е учителите* да водят в касацията... А как иначе, след като освен че получават мижави заплати, те са изцяло феминизирани? Статистиката показва, че днес българският учител е „хахо” – сигурно, защото отдавна бе убито достойнството му на личност. Първо с директивите и ограниченията на комунистическата образователна система. А след това с мизерията на прехода. Но той възпитава децата ни! Нормални ли са те?

Поради липса на пари и професионално достойнство лекарите се превърнаха в търгаши. Но как да устояват на празните си кесии – нали и те имат семейства – и на примера на онези с дебелите гуши и мобифоните, които нямат капка интелект в мозъците си!

Старейшините на обществото – нали уж такава би трябвало да е интелигенцията ни – се чудят на коя страна да се поклонят, за да не бъдат гладни, или отчаяно разхождат протърканите си балтончета. Освен ако не решат да пият. Или да се гръмнат в някоя черква. По-страшното е, че малко от тях пишат и че насила ги ограничават партийни пристрастия. Възможно е това да са реалностите на живота.

 

Обществото ни бавно полудява.

Цинично и планомерно се изменя неговата вътрешна структура.

Умните – нека отидат в чужбина. Така интелектът им ще се превърне в принадена стойност към просперитета на някоя друга нация. Или транснационален икономически интерес.

Жените, заедно с децата – също могат да бъдат изтъргувани. В края на краищата българката е „стока” със сравнително висока рекламна стойност, която в перспектива ще подобри генофонда на избелелите от себеудовлетворение швейцарци. Или германци.

Младите? За тях има достатъчно конкурси и тестове, в които срещу минимално заплащане – разбирай наградите за спечелилите конкурса – по-тъпите от нас нации натрупват банки с нестандартни идеи и информация.

Ами пенсионерите? Не е ли време да „пукнат”? За това се прави много – пръстите им треперят, когато ровят из портмонетата. Вече не се срамуват да надничат и в боклуджийските кофи, но вярват, че все някой ще им помогне. Наивници от едно друго време – за тях днес не съществува никаква нежност. БСП се гаври с гласа им. СДС ги ругае по митинги, защото били комунисти с чугунени глави. Скоро ще си отидат, за да може мафията, вече без пропагандни усилия, да господства над България.

В изборната нощ Жан Виденов обеща. Какво? Нищо.

А СДС дори не разбра, че трябваше да принуди Виденов наистина да обещае. Да даде обещаните субсидии на общините. Защото без пари за насъщния милиони българи са обречени на мизерия и отчаяние.

Които разрушават душите им.

* 80 на сто учителското съсловие  у нас оцелява като покрива с кредити и заеми насъщните си нужди.

Едва 1,8 на сто от учителите са на възраст под 30 години.

Близо 90 на сто от учителите са жени.

От професионални заболявания страдат 65 на сто от учителите.

15 на сто от работещите в образователния сектор в Европа са били подложени на физически или вербален тормоз на работното си място.

 

Във всички сфери има хора, които имат желание да си вършат работата съвестно, не манипулативно, не корупционно. Тези хора обаче са подтискани от различни фактори да вършат дейността си така както смятат за правилно. Не на последно място между тях е въпросът за оцеляването им, но не и на първо. Въобще да се говори обобщено за ситуацията ми се струва неправилно както и да се търси главният виновник. Това не премахва необходимостта обаче да се говори за тази ситуация, да се сверява обществената нагласа за оценка на понятията "правилно" и "неправилно", както и да се дават примери в подкрепата им. 1995-та! - 2009-та! Актуалността на текста не подлежи на съмнение.

С днешна дата бих го написала доста по-различно.
Но ако забелязваш днес повече се повтарят констатациите - тоест, написаното примерно в този материал през 15 години. Тогава тези констатации не се правеха. Правят се сега, но сега пък не се говори разумно за причините. за изхода, оттук е и полудяването. То е факт. но и за него не се говори смислено. В системата (като общност) отсъства надеждата...Защо? И т.н.
Поздрави!

През тези години на преход изборът на управляващи беше правен главно въз основа на това какви чувства владеят обществото - разочарование или надежда. Както видяхме и в двата случая губим поради слабата употреба на разум по време на избори. Отсъствието на надежда, за което говориш е за сметка на все по-голямото присъствие на разочарование. В тази обстановка единственият светъл лъч според мен е този, че на базата на опита от минали опарвания обществото ще се ръководи все по-малко от чувства и все повече от разум. Отливът от избирателна активност не е толкова страшен колкото се представя в някои медии. Според мен той е като засилка преди скок. Трябва да се подготвиш, да прецениш разстоянието силите си, да помислиш...иначе какво, всеки може да скача, ама дали ще стигне до спасителния бряг. Надеждата не отсъства, но за да се превърне тя в действие е нужно малко време и възможност за избор. Времето като че ли вече изминава и отрезвяването идва. Сега е реда на възможностите за избор. Хората не са толкова отчаяни или затъпели, просто чакат своя водач. Някои са го открили, други не, трети се двоумят, но според мен общественото спокойствие е измамно. Тези "митинги", които се случват периодично са повече като опит на политически активното статукво да отвори клапан, който да го предпази завбъдеще. Както видяхме не се получава, но пък какво друго му остава да направи в рамките на фасадната демокрация у нас? Надеждата не е мъртва и в подкрепа на това твърдение е търсенето на нови представителни лица в политиката. Освен това филтърът на обществото вече не е толкова толерантен както преди време. Представяш ли си какво би постигнал Жорж Ганчев ако днес беше събрал гласовете, които получи навремето - абсолютна власт би било слабо понятие :) Ускоряването на процеса на съзряване на обществото е в голяма степен отговорност на медиите. Там обаче контролът е тотален, не само откъм властимащите, имам предвид политическото статукво. Употребявам този израз за втори път. Може да не съм съвсем ясен, но това е понятието, което най-близо изразява това което искам да кажа. Освен медиите отговорността на политически ангажираните личности е не по-малка. Идеализмът, за който стана въпрос в един от предишните ти постинги, е длъжен да присъства в техните изказвания. За съжаление аз го забелязвам изключително рядко, заместват го някакъв вид цинизъм или пълни глупости. Имам усещането, че нашето общество се опитва да се самокултивира въпреки всички отрицателни фактори които го възпрепятстват. Това ми дава надежда лично на мен.

Как разшифроваш за себе си едно политическо водачество? Имам предвид съдържанието му, а не фасадата, атрибутите или рейтинга.
Към другото ще се върна по-късно.
:))

Струва ми се, че нашето общество е обезнадеждено. Като общност не търсим, не се изразяваме с езика на надеждата. А оттам и с езика на вярата. По отделно се надяваме. По отделно вярваме. Често напук на рациото си. Напук на битието. На околните. На държавата...Само че това не е надежда. А безнадеждността на хора, които съществуват в отбрана. Срещу битието, срещу околните, срещу чуждата общност, срещу държавата...Общността на обезнадеждена България е общност на отчуждени и тревожни самотници. Търсещи спасение в индивидуалното бягство на дълги разстояния. Политиката не прави изключение. Затова е заприличала на межда сред пропасти. Не знам дали "стълбата нагоре" е в рациото. Дали това ще бъде достатъчно.
Много хора у нас са оптимисти по природа. Но като общност засега не съумяваме да мечтаем и да действаме заедно.
Българският лъв съвсем е забравил да скача, щура се един такъв..никакъв. И дали изобщо го има в политическата гора? Кои изобщо сме ние, когато не се плюем и самоохулваме?
Искам поне един мечтател за лидер, който се кефи, че е българин.

4.
Във всеки един момент се случват събития, които политическите водачи са длъжни да интерпретират като такива, а не като обикновени наблюдатели. Да не говорим, че още по-правилното поведение е не да чакат, а да изпреварват събитията и да говорят за тях по начин, който от една страна да ги обяснява на възможно по-широк кръг хора, а от друга страна да не напускат границите, които сами са си поставили избирайки да следват политически оцветена идея. Бих сравнил това с импровизацията в джаза. Учи се, но някой просто го могат по-добре. Всеки политически водач е длъжен да може да прави компромис като не прекрачва определени граници. "Определени" се нуждае от пояснение, но е твърде дълго, ти го знаеш, няма да го пиша. Винаги зад думите на политическия лидер трябва да прозира идеята, която неговата партия споделя. Като е избрал дясна нека е дясна, като е избрал лява нека е лява, но да личи. Ако държи да е конкретно нюансиран нека използва повече думи, които да определят степените, но не просто заявления. Въобще изявленията не идентифицират партия или личност, а точно обратното, говорят за неговата неориентираност. Не на последно място политическият лидер трябва да следва линия на приемственост, без резки завои. Ако се налагат корекции, то те да са изключения, да са много добре обосновани, да не са еднолично решение и да са в интерес на разширяване на влиянието на партията върху т.нар. не твърд електорат. И накрая, при шахматистите има добри, много добри и най-добри. Шахматът е велика игра защото постоянно се развива. Тук намирам аналогия с политиката. Тя също постоянно се развива, но не самостоятелно, нея я развиват политическите лидери. Най-добрите затова са най-добри, защото правят нещо добро за първи път...и остават в историята.
5.
Констатациите са верни за момента. Не са били верни винаги, едва ли ще бъдат верни винаги :) Причините за тях днес са много и не са предмет на коментар 5. Какво мога да кажа ли. Ами помня лятото на 94-та, как се прегръщахме по улиците съвсем непознати хора. Щастието в очите, гордостта, че си българин. Просто ни трябват национални победи. Лъвът се щура, но си е лъв и си е цар, не е нужно да го доказва, само от време на време да го проявява.