Не може да бъде заобикалян проблемът за консолидиращите личности в СДС. Има ли в момента такава фигура  и какво ще бъде бъдещето на съюза, ако...
12 декември, 1995, в. „Власт”

Капанът за президент е капан за бъдещия премиер

Лекомислено стартиралата президентска кампания подсказва, че все още малко политици си дават сметка за стратегическото значение на следващите избори.

Интересното в случая е, че победата или загубата в тях ще бъдат с различна тежест и най-вече с различна политическа перспектива за отделните партии.

Така например, ако БСП излъчи избираем кандидат и най-сетне поеме публичната отговорност за президентската власт, това би означавало, че в бъдещите парламентарни избори освен с традиционните си конкуренти тя ще трябва да мери сили с формация, оглавявана от д-р Желев. Което пък, по силата на контрапункта, предполага и едно по-силно монархическо присъствие в следващото НС. Логично е подобна структура в политическото пространство да отнеме гласове от левицата и в най-добрия случай да и осигури минимален и „подвижен” превес като подстъп към евентуално коалиционно правителство. Подобен вариант би могъл да бъде париран от стратезита в соцпартията при провеждането на близки във времето президентски и парламентарни избори, които да не позволят изграждането на президентска партия и връщането на сегашния държавен глава в законодателната, а оттам и в изпълнителната власт.

Според политически наблюдатели интервютата на Ф. Димитров, посветени на кандидатурата на д-р Желев за втори мандата са само знак, който би мотивирал бъдещи процеси в СДС. Каквото и да реши Националната конференция на сините, няма съмнение, че това решение ще бъде предварително подготвено. И отработено. Което означава, че големите сондажи, пазарлъци и надигравания са вече в ход.

Кои са печелившите и кои са губещите варианти за СДС? Възможна ли е единна кандидатура на т.нар. обединена опозиция?*

Преди да бъде отговорено на тези въпроси, трябва да бъдат обмислени вариантите, които засягат както бъдещето и правомощията на държавния глава, така и формата на държавно управление в страната. Добре би било, ако по тези въпроси СДС разсъждава първо от гледна точка на своя политичеки интерес. Второ – в зависимост от „кадровите си възможности”. И трето – от гледна точка на възможностите да реализира своите стратегически планове. Ако подобен анализ не бъде направен съществува опасността едни избори да бъдат спечелени, за да бъдат загубени други. Не по-малък е рискът да бъдат загубени всички избори. Най-труден е вариантът с последователното овладяване на всичките видове власт, но той предполага разширяване на президентските правомощия и перспективи и единодействие в средите на опозицията, което е трудно постижимо. Всъщност, когато се подбира президентската кандидатура от средите на декларираните антикомунисти, не бива да се отминава въпросът за връзката и с възможностите за избор на евентуален бъдещ министър-председател. Важно е също така да бъдат обсъдени възможностите за съставянето (след време) на силно некомунистическо правителство, което да се радва на стабилна политическа подкрепа и ...на силни личности и професионалисти.

Не може да бъде заобикалян проблемът за консолидиращите личности в СДС. Има ли в момента такава фигура и какво ще бъде бъдещето на съюза, ако тя бъде изтеглена, а на този етап това означава и изолирана от развитието на партията СДС. От изпълнителната власт. От възможностите за законодателна инициатива.

Необходим е спешен анализ за плюсовете и минусите в бъдещото развитие на синята коалиция. По-добре ли ще бъде, или по-зле, ако в бъдеще този съюз запази целостта си? Какви ще бъдат политическите последици, ако СДС се разцепи на няколко крила? Едното подкрепящо бъдещия държавен глава. Другото – предишния? А третото – промонархистите, начело с екслидера Ф. Димитров?

Този въпрос е интересен не само от гледна точка на демократичния процес в България, а и съвсем конкретно в контекста на следващия парламент. Който при подобна политическа конфигурация би могъл по необходимост да възприеме формата на Велико народно събрание.

* Петър Стоянов е избран за президент на Република България от ОДС (Обединените демократични сили) в края на 1996 г. Встъпва в длъжност през януари 1997 г. В периода 1991-1993 г. е зам.-министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. През април 1995 г. е избран за зам.-председател на СДС, отговарящ за вътрешната политика. Депутат в 37-ото и 40-то Народно събрание.