И тук в сила е правилото на бедните, които консумират не това, което искат, а само насъщно необходимото или предложеното им на аванта...
12 декември, 1995, в. „Власт”

 

За част от народните представители (и лидери) е без значение какъв ще бъде следващия президент. И тук в сила е правилото на бедните. Които консумират не това, което искат – а само насъщно необходимото или предложото им на аванта.

Тук обаче авантата е конюнктура. И пасивност, прилежно скрити зад оградата на опасенията от бъдещето. Страхът като съветник е новата формула, която след пет години „демокрация” подменя с бакалски изчисления и с приемането на стари схеми търсенето на най-добрия. На лидера. За „новите лица”, за които никой не мисли няма смисъл да се говори. Защото новите лица, които така и не се появиха в СДС, винаги са представлявали потенциална заплаха – за старите муцуни. И за техните ...грандизони заслуги. Следователно новите лица са нежелани. И опасни. Новите лица – на равнище експерти, анализаторски екип, ръководство на ПГ на СДС, правителство в сянка, кандидатура за президент – трябва да бъдат отхвърлени още преди да бъдат обсъждани. Защото изискват – усилия. И осъществяването на схеми за тяхното налагане, контрол и израстване. Къде по-удобно е човек да работи за собствената си кариера или опразнен джоб...Но такъв подход лишава от перспектива всяка политическа сила, дори когато мотивите са уж основателни и се наричат – пари. Което значи, че щом няма пари за провеждането на истинска политика – президент може да бъде всеки. Нисък или висок. Дебел или тънък. Млад или стар. Чаровник или темерут. Богат или беден. Стига да е познат на полититическата мафия и на общественото мнение. Стига да се е издънил поне няколко пъти, така че да бъде удобен за контрол. Стига да няма достатъчно поддръжници...Защото подкрепата на онези 50 на сто, които не искат да гласуват, внезапно би разширила личния периметър на подобен претендент, превръщайки го от марионетка – в личност. А в България е още рано за подобни преображения.

Така че няма нужда от много мислене. Най-добре е анализите да се ограничат в рамките на „съперничеството” между Народния съюз и СДС. Победата или загубата (на президентските избори – б.а.) са достатъчни като алтернативи – няма защо да се гадае за плюсовете и минусите на различните изходи от гледна точка на икономическите, структурните и геополитическите процеси, засягащи страната. И без това всичко се решава на „Позитано”, нали...? Така че защо да се разсъждава върху преструктурирането на политическия спектър или върху тесните места в Конституцията и възможните промени в държавното устройство? Ами какво да кажем за триъгълника на властта? Еднопартиен ли ще бъда той, или пък многоцветен? И кое е по-изгодно в тяснопартиен или в национален мащаб?

Ясно е, че за да се издигне подходяща кандидатура за президент, ще трябва да се отговори на въпроса какви държавнически задачи ще изпълнява той. Ще влизаме ли в НАТО? Или ще се пришием към Русия? Може ли да се осъществи в България „испанският вариант”? Възможен ли е консенсус по този въпрос между основните политически сили и на каква основа ще се извърши пазарлъкът? Наближи ли вече времето, в което легитимно ще се срещнат червените и сините мобифони? Както и червените и сините бабички? В този случай ще продължи ли преднамереното разоряване на средния и на дребния бизнес? Какво е бъдещето на мафията? Може ли да бъде договорен компромис за стабилизирането на финансовата система и за връщането на земята в реални граници? Възможно ли е осъществяването на структурна реформа от еднопартийно правителство?

Както и да се анализират нещата, очертава се изводът, че и за БСП, и за СДС ще бъде по-удобно, ако се разширят възможностите на президентската власт..., но само в контекста на едно бъдещо коалиционно правителство. Което да бъде контролирано по линията на твърдата ръка. И на едноличната власт.

Сценарий, който показва един от начините за ускоряването на прехода. Както и защо са особено важни предстоящите президентски избори.

Странно ми прозвуча извода, дори и от днешна гледна точка /твърдата бойкова ръка/. Явно тогава, 5 години след промяната, илюзията за бързо разрешаване на проблемите започна да ни напуска.