Сигурно за някои въпросът звучи абсурдно. Имаше обсъждане в пленарната зала. Имаше и вот. Въпросът обаче опира до следното: “Може ли една опорочена процедура да води до легитимни последици?”
Този въпрос няма нищо общо с личността на кандидатите, с критиките на партиите, с оставките на предишните министри, с партийната аргументация на ГЕРБ, с обществените нагласи и с изговорените по телевизията думи.
Въпросът е конституционен и той  е “адресиран” към българския министър-председател, към неговите права и задължения, и особено към това, което Конституцията му повелява.
Конституцията е Основен закон, а оттук следва разбирането, че тя се занимава с големите теми на управлението и държавността. С върховните ценности. Тя строи, гарантира и пази равновесието и хармонията между властите, тяхната независимост. Но и йерархия.
Конституцията е сред висшите творения на човешкия дух, на неговата философска и юридическа мисъл, защото поражда не само практики и последици, но отивайки по-високо търси смисъла на своето време - чрез това, което е добро, правилно и полезно за всички.
Без конституция няма граждански права, народно събрание, независим съд, държавен глава, нито подлежаща на контрол изпълнителна власт…Тук е и мястото на специалната юрисдикция от висши правници в образа на  Конституционния съд, който тълкува, но и защитава  Конституцията като неоспорим авторитет по нейното спазване.
Теорията за разделението на властите, която е в основата на много от модерните конституции, на европейското законодателство и на американската конституция датира от края на 17 век. Тя се свързва с името на Джон Лок, който определя властите като законодателна и изпълнителна. Нейният истински баща обаче е Шарл дьо Монтескьо - енциклопедист, френски писател и философ, оглавил парламента през 1716 г. и добил безсмъртна слава със своя трактат “За духа на законите”, върху който работи близо 20 години, тръгвайки от принципите на гръцко-римското право.
Битието на свободата е в закона, а не извън него пише Монтескьо. “Всичко би било изгубено, ако в едно и също лице или в едно и също управление, съставено от първенци, благородници, хора от народа, се съсредоточат трите власти: властта да се създават закони, властта да се привеждат в изпълнение държавните постановления и властта да се съдят престъпленията и делата на частните лица…Владетелите, които са се стремили към деспотизъм, винаги са започвали с обединяването в тяхно лице на всички власти”, предупреждава той.
Разделението на властите (а това означава и взаимното уважение и контрол между тях) се признава като основен конституционен принцип през 1789 г. чрез френската Декларация за правата на човека и гражданина. Нейният чл. 16 гласи, че „ общество, в което гаранцията на правата не е осигурена и разделението на властите не е установено, няма Конституция.”
“Ние, народът на Съединените щати, с цел да образуваме по-съвършен Съюз, да утвърдим справедливостта, да осигурим вътрешното спокойствие, да обезпечим съвместната отбрана, да допринесем за всеобщото благоденствие и да гарантираме благата на свободата за самите нас и за нашите потомци, съставяме и приемаме тази Конституция на Съединените американски щати…” се казва в преамбюла на Конституцията на САЩ.
“България е република с парламентарно управление… Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет…” е записано в Чл.1 ал.1 и ал.3 на българската Конституция.
Какво означава това? Защо се връщам към него? Има ли нужда от защита българската Конституция? И от кого?
Придържането към конституционния принцип – а той е не само буквата, но и духа на Основния закон – следва да се съблюдава като непреодолима етична норма от тези, които са на власт. Фигурата на министър-председателя, когато той е и председател на партията с парламентарно мнозинство придобива сила, която категорично го задължава чрез своето поведение не да обезценява, а да подкрепя държавността. Тук са изключени емоциите и личните импровизации. Конституцията точно регламентира какво може и е длъжен да прави един премиер. Това не винаги е приятно, естествено. Което съвсем не означава, че българският министър-председател има правото да не спазва своето конституционно задължение да предлага и защитава в пленарна зала посочените от него кандидатури за бъдещи министри.
Чл. 84, ал. 6 от Конституцията е недвусмислен: “Народното събрание избира и освобождава министър-председателя и по негово предложение - Министерския съвет; извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя;”
Само че няма как предлагането на министри от страна на министър-председателя да се случи извън пленарната зала, по телевизията, на среща с избиратели, с партийния актив, чрез простото депозиране на писмено предложение в деловодството на НС, или чрез куриерските услуги и посредничеството на друг член на кабинета.
Преди да влезе в залата на парламента, всичко това е просто волеизявление или текст върху хартия, които нямат юридическа и конституционна стойност. В пленарната зала обаче по този въпрос от името на изпълнителната власт има правото да говори единствено премиерът.
Вярно е, че българският министър-председател може да възлага на някой от вицепремиерите си да го замества и да ръководи правителството,  когато по уважителни причини той отсъства от страната. Но тази практика се отнася стриктно до функционирането на МС. Конституцията не предполага и не разрешава на премиера да товари друг със своята основна функция по съставянето на кабинет, който в последствие да бъде представен на парламента и гласуван от него. Логиката на тази процедура произтича и от Чл.108, ал.2 на Конституцията. Според който “Министър-председателят ръководи и координира общата политика на правителството и носи отговорност за нея….”
Звучи елементарно, но е вярно. Конституцията трябва да се спазва. От всички. И след като е така:
Защо в сряда процедурата по избора на новите министри не се състоя по предвидения от Конституцията ред?
Защо точно за този ден беше насрочено изнесеното заседание на Министерски съвет?
Защо след като ГЕРБ декларира, че партийните кандидатури ще дадат допълнителна сила на правителството и така препотвърди  своя ангажимент към избирателите, министър-председателят, който е и партиен лидер не дойде в народното събрание да защити тази позиция?
Като какъв беше там Симеон Дянков, който нито е председател на ГЕРБ, нито по Конституция има правото да предлага министри?
Защо парламентарните фракции се съгласиха да участват в този фарс? Защо той се случва за втори път? Дали заради неясноти в Основния закон?
Или защото преднамерено се ерозира българската държавност?
Може би е време Конституционният съд да даде отговор на поне част от тези въпроси.
Стига да има кой да го сезира.