Сякаш живеем в затишие пред буря. Големите партии се опитват да овладеят ветровете, за да не се разбие кораба. Малките се надяват на урагана, за да хванат кормилото. Всички искат да се возят в първа класа, където луксозните полилеи хвърлят кристални отблясъци, а красиви стюарди обслужват масата под погледите на дами с пищни деколтета и бижута от злато. От третата класа долита бучене. Във втората слухтят към капитанската вахта и си представят, че изхвърлят през борда обитателите на  VIP-а. Всички разказват как е потънал Титаник. Утешават се, че катастрофират само грамадните лайнери.
Приличат на остатъци от предишни епохи, предрешени за обречен карнавал. Дали го предчувстват?

Питам се как би изглеждала историята, ако всички робовладелци бяха станали феодали, феодалите - предприемачи, всички капиталисти – комунисти, а комунистите – нови капиталисти? Дали би бил възможен подобен сценарий? И дали той щеше да тласне образователното, технологично и културно равнище на отиващите си класи?
Питам се, как се сменя един строй с друг, без в елитите му да бъдат допуснати съзидатели, изразяващи движещите енергии и устрема на сменящото се време? И как, когато устремът е сведен до смяна на собствеността и групов егоизъм, се трансформират обществата?

Въпросът е основополагащ за прехода, който създаде от тоталитарната политическа върхушка, нейната стопанска номенклатура, идеолози, репресивен и медиен апарат, новите елити на “демократична” България.
Днес внушенията са, че българинът се бунтува, защото не можел да преглътне капиталистическото разделение на бедни и богати. Но България бе парцелирана на малцинство от много богати и на мнозинство от средно бедни още при комунизма. Преходът дари с нови имена едните и другите, но запази тяхната структура и “личен състав”.

25 години този преход пречи за създаването на истинска ТВОРЧЕСКА КЛАСА, осакатявайки поколение след поколение.  Не знам колко души съзнават, че лустрацията, която се представя като морален въпрос, всъщност има исторически обоснован и философски смисъл. Тя е цивилизованият начин за прогресивна смяна на елитите. Не на фигурантите.  Без нея е невъзможно да се отвори простор за новите икономически и обществени отношения. Преди нея са се практикували разстрелите и гилотината.

Нека приемем обаче, че страната ни е избрала един различен  път. Че е съществувала надеждата, наследниците на висшата комунистическа номенклатура (и част от потомците на унищожената след 9 септември 1944 буржоазия) да осъществят успешен мирен преход. Нека се съгласим, че с тази цел те бяха обучавани в чужбина и дори специализираха в редица международни институции. Нека повярваме, че това е била споделената утопия на Запада, който припозна тяхната мимикрия, а днес сочи с пръст корупцията, породена от нея.

Всеки елит и особено елитът, който десетилетия е управлявал безконтролно, развива бездушие и егоизъм. Такъв елит не носи и не поощрява социалната и икономическа креативност, защото няма усет за тях. Той действа чрез механизми и в името на “ценности”, чиито мотиви не може да  обяви и защити. Защото е по дефиниция лицемерен. Самото му присъствие ерозира сферата на политическото, енергията на икономическите субекти, творческото функциониране на социалните системи, ефективността на администрацията. Този елит заразява с егоизма и отчуждеността си от гражданите и това е най-големият проблем на посттоталитарна България. В някакъв смисъл такъв политически елит е сляп за битието, но и за съзнанието на случващото се около него. Затова е практически безплоден.

Тази констатация не оправдава допускането, че България би функционирала по-добре без партийно представителство и парламент. Но тя обяснява защо  задкулисните интереси (а такива има навсякъде), в нашия случай блокират жизнеността на икономическите и социални системи, както и предприемчивостта на отделния гражданин. Тя обяснява и защо, дори когато  политиците правят усилие да диагностицират обществените проблеми и да предложат решения за тях – те не се ползват с доверие и незабавно биват дискредитирани.

Избирателите гласуват по инерция, а се отказват да гласуват – на инат. Напълно отсъства разбирането, че ти подкрепяш  една партия рационално - заради конкретните й управленски намерения и защото се надяваш да живееш по-добре. Като си запазваш правото да я контролираш и в парламента, и в изпълнителната власт без за целта да е нужна да се преструваш на неин вуйчо-владика. Точно тази безсъзнателност на гражданите, която премислено се толерира, превръща политическото поведение в пътуващ цирк, а предизборните кампании в битка на незначителното за сметка на важното.
На манежа охотно се изливат и медиите. Занимават се с възпроизводство на глупости. Пригласят на коментаторите, които давят в клишета дори епизодичните прояви на творческо мислене. Сред шампионите е Владо Каролев.
Това пречи на партиите. Някои, като ГЕРБ, избират инерцията, бягството от сериозни ангажименти и не се престарават в създаването на програмни документи. Дали това е коректно? Други, като старото дясно, твърдят, че знаели как да извадят страната от кризата, но тази висша цел не им пречи да се държат като кифли. Нима наистина мислят, че някой се вълнува дали правят единичен, двоен или троен партиен субект? Хората искат истинска политика. Не целофан.
Днес любима мантра на всички е необходимостта от икономически ръст. Но в страна с предимно частна икономика, това е ангажимент най-вече на бизнеса. Достатъчно е държавата да не пречи, като в същото време защитава общия интерес, доколкото той минават и през бюджета.
Другата болезнена тема са обществените поръчки и съпътстващата ги корупция. Интересът е огромен, фиксацията също.  Очевидно и днес държавата  се схваща като най-големият продуцент, партньор и “работодател” на частните фирми. Дано не е единственият. Преди, когато нямаше криза пак беше същото.
Не е вярно, че обещанията за разкриване на работни места, за по-високи пенсии и заплати са демагогия. В разумните общества те предизвикват дебат, а в споровете се изяснява кой лъже и кой не. Кой може и кой само приказва. В крайна сметка защо хората да гласуват за формации, които не се ангажират с едно по-добро бъдеще? Нима само от любов?

 След като никой не отрича, че сме в икономическа и (политическа) криза -  да чуем как ни предлагат да излезем от нея. Няма да стане само с приказки за финансова стабилност и хипотетични инвестиции. Над 90% от гражданите искат икономически мерки, поносими цени и по-високи доходи. Сега е моментът политиците да отговарят кога и какво ще направят, за да се случат те. Щяло да има антимонополно законодателство. Какви текстове ще се променят? Какви ще са последиците от това? Какви въпроси ще решава по седмици и месеци новият парламент? А следващото правителство?
Ако не бъдат предприети бързи мерки, за да се увеличат свободните пари в гражданите, ни очакват тежки месеци. Може би има среди които желаят именно това. Нови бунтове заради  кризата,  дълговете, бедността, непосилно ниските доходи и натрупания гняв. Нови публични самоубийства, които да свалят едни от властта и да доведат други.
Това е садо-мазохистичен (политически) модел. Той напомня на атмосферата в предфашистка Германия.

Ако се съпостави онази Германия с обществено-икономическите и психологически реалности в постоталитарна България, се открояват плашещи сходства.
Ние имаме разбира се предпазните мрежи на европейското членство.Свободата на придвижване и труд. Либералната комуникация в интернет. Взаимното проникване на различните видове изкуства, и дори “сивата икономика”, която разхлабва бедността и помага на фирмите да оцеляват. Въпреки това аналогиите сигнализират, че обществото се е приближило до предел, който не бива да преминава.

През 1941 г. разочарованието на нисшия слой на средната класа в Германия се превръща в хранителна среда за избуяването на фашизма. У нас съществува фрустрация заради неслучилата се средна класа.
Готовността за подчинение поради вътрешна умора; обезверяването след първите “победи на революцията от 1918г.”  и  “примирението със съдбата, което е типично дори за демократичните страни” са факторите, които разчистват пътя на Хитлер, анализира Ерих Фром.
У нас отчуждението и апатията след изблика на големите надежди през 90-те, наливат вода в мелницата на странни псевдополитически и паранационалистически субекти.
Инфлацията и икономическата депресия след 1929 г. в Германия, могат да бъдат съпоставени с икономическите и политически кризи у нас, с упадъка на жизненото равнище, със стагниращата икономика,  с враждебността към банките и тяхното агресивно поведение.
В Германия се сгромолясва монархията, върху която  буржоазията е изградила своите опори. У нас се разпадна системата, която създаваше уравниловка, но и чувство на сигурност в голяма част от социалистическата бюрокрация.
Разочарованието от държавата и нейната слабост са типични за т.нар. стадий на монополистичния капитализъм в предфашистка Германия.  
У нас деградирането на личността до потребностите й от вода, отопление и подслон заради закриляни монополи и сбъркани политики, обезчовечават живота в самата му сърцевина.
Изброените икономически и психологически обстоятелства, според  редица анализатори  са човешката основа, без която нацизмът не би могъл да се развие. И върху която може да избуи.
Като изключим критикуваната (като популистка) алтернатива на БСП, на този етап нито една партийна програма не дава отговор на тези опасности.
Неприятно ми е да го кажа, но е факт.

От детето да старика-
всички срещу болшевика!
От копача до артиста-
скачай срещу социалиста!

техния Титаник потъва...

българите сме преживели толкова титаници през 1500 г. си история!

Да гледаме с кеф как се давят ГНОМИТЕ!

Статията, анализа ви е перфектен и изводите обосновани и верни. Ако нещата не потръгнат в правилната посока, и не се намери изход от сегашното положение на икономиката и обществото, ни очакават тежки времена.
Оно май докато не се обърка яко един път, няма да се намери добър изход от сегашната каша.
ПОЖВЬОМ, УВИДИМ.
Поздрави: ок