Говорим механично и механично слушаме.
Механично се доверяваме. И механично отричаме.  
Индивидуално си плащаме грешките.
И индивидуално изстрадваме.
Индивидуално предприемаме отчаяни действия.
Няма ли да пораснем?

Между механичното и индивидуалното, забравяме разума.  Опорите ни приличат на плъзгащ се пясък.
Ако приемем, че от едната страна сме ние, а от другата - тези, на които даваме власт, сега е моментът да заявим, (вместо да чакаме те да ни казват) какво искаме от тях. От какви решения имаме нужда. И с какво няма да направим компромис.

Който е способен да отговори на обществените очаквания – нека той управлява. Време е да сложим край на илюзията, че партийците “водят”. Видяхме докъде ни докараха. 84% от доходите на хората отиват за битови нужди. Животът на българина е плащане на сметки, затъване в дългове и метеорологични прогнози. Останахме дори без картофи.

Не става въпрос за отрицание на партийната система, а за нейното връщане към естествения й смисъл.
Управлява се “в името” и “за” народа. Не срещу него.
Без това политиката е нищо.

Историята показва, че бурните промени в управлението, икономиката и технологиите, а оттам и във властовите елити, са резултат на катаклизми, революции, конфликти или войни. Когато преходът е мирен, енергиите на трансформацията, а това означава и на преразпределянето на собственост, се контролират главно с психологически средства. За общества с прекъсвани етапи на развитие, с натрупано “неизживяно” и склонност към автоматизирани действия, припознаването на водачите като архетипни образи е акт, който трябва да проиграе и излекува старите рани.

Завръщането на травматичното предопредели големите герои на нашия преход. Надеждите за възстановяване на наранената справедливост мобилизираха огромни обществени групи.  Отъждествявайки своите очаквания с различни лидерски архетипи, те припознаваха  ту “Тато”,  ту “Командира” и  “Войводите”,  ту “Царя”,  “Генерала” и “Бате Бойко”, ту “Европа” и “новото Дуче”.
Днес  звездите са изхабени, а дубльорите им не осъзнават, че живеят по изчерпана драматургия.

През какви етапи преминахме? Съществуват ли непроиграни модели, на които отново да се “подпрем”?
Време е да пораснем.
Но разочарованията болят, а героите маршируват и предлагат спасение.
Погледнато така, зад пъстрите одежди на партиите, тръгнали към властта, прозират чертите на дъщерни архетипи. Или на техните “първообрази” и рани.
Нека си спомним, че травмата от насилственото преименуване на българските турци и страхът от нови репресии, родиха ДПС.
Че копнежът по свобода и предприемачество донесоха победата на СДС.
Че носталгията по “Тато” и майката-държава съхраниха БСП.
Че воюващите Балкани и печатът на  националните катастрофи, съживиха ВМРО.
Че монархическата приказка и харизмата на царя катапултираха НДСВ във властта.
Че Атака придойде с лозунга  “България над всичко”.
Че ГЕРБ събра сили върху легендата за “Юнака”, който ще победи лошите.  
Че Кунева изплуваха, яхнала мита за красивата “Европа”.
Останалото беше  и е  “втори дубъл” на образи и “архетипи”, преживели своя възход и падение, и изтощени от времето.

Така Костов неусетно се превърна в римейк на самия себе си в създаденото от него ДСБ.
РЗС стана римейк на архетипа, който наказва злосторниците. А това се покрива с архетипа, на който заложиха Борисов и ГЕРБ.
Римейк между ГЕРБ и АТАКА е ГОРД. И формациите, които си избраха борчески лидери с националистическо и антикорупционно говорене.  
Като римейк, на “доброто” ДПС се изразява НПСД на Корман Исмаилов и Касим Дал. Римейк на обещавания от царя възход за 800 дни, но в по-реалистичен вариант е НДСВ с лидер Христина Христова. А коалицията между двете партии изглежда като опит да се състои провалената в началото на прехода коалиция между ДПС и СДС.
Като римейк на старото СДС-2 с партиите-гръбнаци се промотира днешното СДС-3, в което сключиха съюз РДП, БЗНС и БСДП. Трябват ли ни още примери?
Възпроизвеждането на стари матрици е признак за ентропия.

Не спекулирам с теорията на Кондратиев, според която  кардинални трансформации в обществено-политическия живот  се извършват през 50-60 години.
Не спекулирам и с факта, че Кондратиев, който от 1932 г. е въдворен в лагер и е разстрелян през 1938,  предвижда последната световна икономическа криза още през 20-те години на миналия век. Известно ми е схващането, че от 1984 до 2004 г. светът се е намирал във възходяща вълна, а сега е в низходяща, която ще продължи до 2024 г.
Давам си сметка, че тя влияе и на събитията в България. Въпреки това смятам, че процесите у нас имат своя логика и когато тя се “изчерпи”, се провокират и тестват други модели на обществено развитие. В такъв период се намираме сега,   признаците са видими.

От няколко месеца на българската политическа арена действат два нови и могъщи архетипа. Единият е на “Народа”, който разярен и страшен излиза навън, за да помете статуквото във всичките му аспекти Другият е на “Едноличния владетел”, скрит зад конституционната позиция на държавния глава. И двата модела имат потенциал, който може да разруши или преформулира границите и правилата на досегашната политическата система, защото са свързани с прякото упражняване на властта чрез фигурата на народа-суверен. Това ги сближава  и дори в някакъв смисъл ги превръща в съюзници. (То обаче ще стимулира политическите формации да търсят по-близък контакт с гражданите и да се вслушват в гласа им.) И двата модела, според Основния закон, имат правото на действия извън контрола на партиите и парламента и затова провокират у тях страхове, смирение и ревността на предишните и водещи “архетипи”. Тъй като конфликтът между старото и новото, между познатите и непознатите спасители (архетипи) не е лесен за разрешаване, а това на подсъзнателно ниво се усеща от обществото, сякаш всички очакват кризата да избухне отново, следващият парламент да бъде кратък и в края на краищата да се стигне до “рестарт”. Каквото и да означава това.

Политиците повтарят, че подкрепят гражданите, защото архетипът на “Народа-суверен” стои най-високо в нашата политическа йерархия и не може да бъде девалвиран открито. В същото време протестиращите бяха разцепени, за да  бъдат отдалечени от образа на този суверен.
Новият спасител в лицето на “Президента-едноличен владетел” няма толкова мощ, но в месеците до изборите концентрира власт и черпи легитимност, директно от връзките си с “Народа”. Тъй като в момента Плевнелиев изразява несбъднатата мечта на редица лидери за “Владетеля”, е нормално той да отключва агресия и да бъде атакуван. Къде подмолно, къде по-явно.
Това, което гражданите трябва да знаят е, че дори и да рестартираме системата, отново ще преживеем провал. Ако пак разчитаме на спасители, вместо на собствените си сили, желания и разум.
Време е да пораснем.


http://www.komentator.bg/%D0%90%D1%80%D1%85%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BF%D0%B8-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%85%D0%BE%D0%B4-n-4061