Министърът на отбраната не е ЗКПЧ. Той не е заместник-командир по политическата част, каквито се подвизаваха в армията, когато според чл.1 на старата конституция БКП имаше монопол върху властта. Деполитизирането на институциите и особено на полицията и армията се случи трудно, но беше абсолютно необходимо, за да престанем да бъдем тоталитарна държава.
МВР и МО могат да имат цивилно ръководство. То функционира, подпомагано от своите политически кабинети. Тези министерски постове могат да бъдат заемани от политически фигури. Но това не означава, че министърът на отбраната може да се държи като партийно острие или пропагандатор. Точно той няма правото на това.
Това си мислех днес, докато слушах как министър Ангел Найденов, говори като апаратчик от “Позитано” 20 и повтаря омръзналите на всички атаки срещу президентското вето. В момента тази роля не е неговата роля.
Отделно, ако БСП хвърляше толкова усилия да громи контрабандата, колкото да громи президента, нямаше да има нужда от актуализация на бюджета.
Всъщност Плевнелиев не прави друго, освен да прилага своите правомощия. Нито една партия не може и не би следвало да му го забранява. Възможно е да не им харесва. Но нали парламентът има последната дума? Нека я чуем там.
Най-малкото на министъра на отбраната прилича да влиза в партиен сблъсък с държавния глава. Българският президент по Конституция е и Върховен главнокомандващ. Между него, министъра на отбраната и ГЩ, в този триъгълник на националната сигурност, би следвало да се изграждат и съществуват отношения, освободени от калъфа на тесния партиен мундир.
Найденов е политик с доста опит и не разбирам защо прави тази грешка. Законът за отбраната и въоръжените сили дава един много висок статут на министъра на отбраната, като в същото време го балансира институционално. Пример за това е чл. 15 от закона, в който изришно е записано, че органите за ръководство на отбраната са НС, президентът на републиката, МС и министърът на отбраната. Като по-нататък прецизно се детайлизират техните функции и правомощия. Според този закон министърът на отбраната има огромни права, но и задължения, пряко адресирани към изграждането на гаранции за националната сигурност. В кризисни ситуации той незабавно уведомява и премиера, и президента. Което означава, че като институционална фигура се движи в едно много широко властово поле, където би следвало да поддържа безпроблемна и държавническа, а не тяснопартийна комуникация.
Добре би било един министър на отбраната да има съзнанието за тези неща.
Освен ако в БСП всички все още не носят печата на  “синдрома чл.1”.