След хардлайнерите и юначагите, след дисидентите, демократите, социалдемократите и либералите, настъпва епохата на артистите в политиката. На откровените имитатори и използвачи, които като дъвка... 30 януари 1996
Вестник "Власт"

 

За перата на щрауса, опашката на петела. И курешките под тях

 

През последните месеци политическата фауна придобива все по-живописно оперение. Любителите орнитолози отдавна са забелязали как противно на всякакви биологични закони в годините на демокрацията сиви врабчета израстваха в горди орли. Врани и гарги извиваха шии и в гръмогласно упоение си вярваха, че са славеи, докато наперени гъсоци с очи на соколи съзираха в къра върховете на планината...Само защото там настъпваха собствените си курешки. Които ставаха все повече.

 

Скоро птичият двор ще стане съвсем тесен, защото гракащото ято си е наумило да се закичи и с щраусови пера..., за да изглежда по-артистично. След хардлайнерите и юначагите, след дисидентите, демократите, социалдемократите и либералите, настъпва епохата на артистите в политиката. На откровените имитатори и използвачи, на фалшивите хипари и трубадури, които като дъвка се прилепват до всяка идея. За да смучат от чистата енергия на благородните пориви и на изкуството и да ги олигавят като всичко, до което са се докосвали... и всичко изглежда така сериозно и добронамерено.

 

Гражданско общество, ли? Ни в клин, ни в ръкав през последната година тази дума стана предпочитана за много политици, които дори не си направиха труда да осмислят, че гражданското общество е антипод на същността на тяхното политическо битие. Че то е онази сила, която бавно и неизбежно е призвана да коригира, променя и усъвършенства организацията на обществото, освобождавайки го от проказата на това, което днес наричаме „политически елит”.

 

Как може един политик да се впише в този процес, който е негово отрицание? Като го експлоатира словесно, профанира, като разпилява енергията му чрез фалшиви структури. Като се опита да го овладее и контролира. Да го забави или унищожи. Другата възможност е като се помъчи да промени и усъвършенства себе си или както е казал Морган Скот Пек в книгата си „Изкуството да бъдеш Бог” – чрез себеотрицание. Защото...”колкото повече се отказваш, толкова повече получаваш”...Болката от отказването е равна на болката от смъртта, но отмирането на старото е раждане на новото, подсказва Пек, който твърди, че „не принадлежи към нито една школа в психиатрията”, но се превръща в нещо като „гуру” за много интелектуалци в Щатите и извън границите им.

 

За съжаление днес в българския политически живот не присъства темата за „вътрешното аз” на политика. За неговата духовна, човешка и интелектуална същност. За необходимостта от нов тип политици в навечерието на третото хилядолетие, които да са в съзвучие със законите на живота, а не със страхливия слугинаж на различни структури, структурки и…интереси. Днес на мода са политиците, които или се преструват на интелектуалци и творци. Или флиртуват със строго определени кръгове, избягвайки грижливо всяка интелектуална агресия, която би могла да „взриви” черупката на вътрешата им демагогия. Защото а приори, в голямата си част политиците лъжат не само своите избиратели. Те лъжат и себе си. Лъжат, че обичат това, което правят. Лъжат, че не си спомнят това, което са вършили, за да се доберат до „върха”.  Лъжат, че искат точно това, което по предписание им се полага. Лъжат се, че не искат това, което не могат да имат.

 

Политиците не могат и много рядко притежават силата да бъдат интелектуалци. Или творци. Защото изкуството и политиката се подчиняват на различни закони. Не можеш да играеш хоро с дявола и едновременно да носиш душата на ангел. Всеки трябва да избере и да понесе докрай своята битка. Своя избор и последиците от него. Обикновено цената е много висока и политиците рядко съзнават, че се движат на ръба между телесната и духовната смърт. Малко от тях устояват – като един Митеран, като един Манфред Вьорнер – и съзнателно или не запазват духа си. Жив. В мъдрите книги древните пишат, че тогава тялото плаща. И страда. Подобни политици остават в историята – чисти, въпреки всичко, което може да се напише за тях. Те са личности. И епохи.

 

Останалите са перата на щрауса. Опашката на петела. И курешките под тях.

 

на очевидно силен ум.
Поздравления! :)

Казваш, че политиците почти не могат да бъдат интелектуалци. Това е вярно, но днес тежестта на тези понятия е различна. Тя се изменя всеки ден според това как медиите облъчват обществото. Тук няма голямо значение медийното многообразие, а по-силния глас, по-шареното, по-големия тираж и реклама. Вярно е това, което успее да се продаде по-добре. За съжаление ценностите на обществото се променят в една посока, която е зададена от други критерии за добро и зло казано най-общо. От тази гледна точка текстовете ти са съвсем на място днес като коректив на днешното време. Не като идентификация на миналото. Така мисля.
Виждаш ли, през 96 си можела да напишеш този текст точно така и той е бил направляваща в ценностната система на голяма група български граждани. Днес много от тях са обезверени, други са в чужбина, трети... Броят им намалява, групата става все по-малка. Не мога да кажа какво точно я стопява, факторите са прекалено много, а тежестта им е специфична върху всяка човешка съдба. Факт е обаче, че гражданската активност е ниска и няма индикации да се засили.
Барековщината властва, Слави, Азис, планетките, сървайвърките и кой ли още не задават на новото попълнение на това гражданско общество начина да успееш. В един фалшив свят фалшивите ценности са оригинални, дотогава докато се сблъскат с реалния. След този сблъсък виждаме реакцията например на Румен Петков към германски журналист или общото учудване и обида на управляващите от решението за спиране на едни европари. Това разминаване обаче не е от днес защото такова учудване и обида имаше и на лицето на Костов както и на това на Живков.

Престани да обясняваш какво точно съм искала да кажа. Това не е коректно. Най-малкото защото не казвам това, което ми приписваш.
А иначе ще се радвам да прочета твоите мисли в твоя блог. Стига да не са нравоучителни преразкази на известни събития и изтъркани тези. И нямам предвид наблюденията ти върху Живков или Костов.
Акцентът на дописката (горната) е с един адресат. Няма смисъл да се правиш, че не си го разбрал.