ПОЛИТИЧЕСКАТА ДИСКУСИЯ
“ За какво служат политическите дискусии?
Те служат за политическо самовъзпитание и подготвят действия, поради което са мястото на политическия живот на един народ. Ако не, тогава са дърдорене или просто предмет на психологията и с това на манипулациите чрез политически техники.

Какво означава тук философското осмисляне?То прави дискусията по-ясна, защото изяснява принципите и целите, очертава големите неща и йерархията на същественото, надниква в съдбата на човечеството и възвисява политическото чрез въпроса: за какво живеем?”

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЧОВЕКА В ПОЛИТИКАТА
“…Държавните мъже се ползват с високо уважение, заради тяхната фактическа власт и защото влияят върху съдбата на общественото битие. Хората и народите са им благодарни или ги проклинат.Те се издигат неимоверно. Дори и там, където са предизвикали зло и разрушение, те не са забравени. Хората и тяхното политическо мислене се определят от това, към кои държавни мъже обръщат сърцата си, кои считат за велики.
Величието на държавния мъж ние виждаме в това, доколко осъзнава отговорността за свободата.

Низък е политикът без напрежение. Той прави всичко, което оказва най-малко съпротивление и изглежда успешно за момента. Велик е държавникът, който намира своето самоутвърждаване в това напрежение, който издига човешкото благородство на своя народ и своето собствено, и който прави само това, за което може да поеме отговорност. Той не може да се подчини на т.нар. реална политика и на опортюнизма. Той не иска да унищожи морално държавната общност чрез осъдителни действия, които изглеждат успешни за дадения момент. С това, което върши той едновременно възпитава гражданите на държавата. И не остава на всяка цена на власт, когато неговата съвест му забранява политически и морално да отговаря за това, което се извършва против интересите и достойнството на собствения му народ.”

ПЪТЯТ – ПОЛИТИЧЕСКАТА СВОБОДА
“Целта на политиката може да бъде изразена с това единствено изречение: С политическата свобода човекът, който е такъв сам по себе си, ще постигне свободата в сърцевината на своята държавна същност и своето външно самоутвърждаване.
Стоящият над политиката въпрос, който предхожда политиката е: Как трябва да се развива политиката, за да можем ние сами да се утвърдим в нея, като изхождаме от най-дълбоките основания на нещата? Отговорът на това е споменатото изречение, което аз повтарям: Само политическата свобода може да ни позволи да бъдем цялостни хора.

Политиката иска укротяване на насилието чрез дискусия, чрез договор, чрез формирането на обществена воля по легален път.”

В СВОБОДАТА НА ПРОПАДАНЕТО
“ Бедата тук е, че в самата свобода са заложени основите на разрухата.
Светът на политическата свобода би изчезнал, ако ги нямаше великите държавни мъже, които чрез школуването на свободни мъже със сигурност се възраждат от поколение на поколение. С всичко, което вършат, те се борят за свобода в рамките на възможностите. Те познават опасностите. Рискът си струва, защото се отнася за най-високото благо на наличното битие на човека. Те са смели, разсъдителни и търпеливи. За тях е валидно това, което се казва за Перикъл: че никой, откакто той управляваше Атина, не беше го видял да се усмихва.

Друго са политиците. Те са опортюнистични реалисти, хитри хора и изнудвачи. Несмущавани, те действат в името на свободата против нейните условия и се оттеглят, когато са изобличени, с лъжи и вицове. Чрез поведението си те се подиграват с парламента, който по подобен начин като че ли не забелязва и не мисли за това да изхвърли от креслата тези злосторници спрямо духа на политиката. Със сантиментални лозунги те симулират сериозност.Те са губители на свободата.

Този тип политици изпълняват своите задачи без призвание за една професия, много перспективна, с добри доходи и право на пенсия. Считат, че тази професия е без рискове и мислят без отговорност. Затова се подчиняват безпомощно на опасностите на всяка привидно осигуряваща ги или най-малкото спасяваща ги власт, както през 1933 г. Едва ли нещо беше по-унизително за германците и за тяхната държава и едва ли имаше нещо друго, освен презрение, с което Хитлер и Гьобелс през 1933 ги заливаха в своите, поставящи ги на колене, издевателски речи.

В стопанското благополучие, в ширещата се небрежност, в обикновените тревоги няма свобода. Аристокрацията на благоразумните намалява. Разделението на отговорностите създава безотговорност. Демокрацията се превръща в партийна олигархия. Това, което се нарича култура, се превръща във все по-голяма степен в сапунените мехури на някакво литераторство. Духът изгуби своята сериозност.”

ПУБЛИЧНОСТ
“Публичността е пространството на политиката на един свободен народ. Степента на публичност е критерий за неговата свобода. Да си представим най-напред идеалното състояние – политическата свобода изисква публично да се случи това, което определя съдбата. Публично трябва да се обмисли и подготви решението. На тази основа, а не на основата на сляпата вяра, трябва да следва съгласието. Един свободен народ взема участие с необходимото познание в действията на управляващите при изграждането на институциите и при създаването на законите. В един свободен народ съществуват шансове да се издигат политици отдолу. Те излизат от най-малките професионални групи, съседски общности  и свободни политически обединения за дискусии. В тях те се утвърждават като будещи  доверие личности, силни в оценките си професионални водачи.Те се издигат най-напред в тези общности, а не чрез партийната бюрокрация на професионалните политици. Те биват приемани, защото политическото съзнание прониква в народа. Те стават публично видими в широки кръгове чрез тяхното поведение, речи и публикации. При избори избирателите знаят кого и какво избират. Един свободен народ знае, че носи отговорност за своето правителство и че гарантира за неговите действия. Принадлежността към такъв народ прави възможен свободния човек. Той може да бъде гражданин
.
Такова описание разкрива един идеал и има смисъл като мащаб на преценките и подбуда да се приближим до него.
Не реалността все още изглежда различно.

Публичността е най-напред пространство на споделяне, след това на духовна борба. Тя в никакъв случай не е субстанцията на едно налично обществено мнение, което може да бъде констатирано като нещо определящо.
В публичността се разкриват частичните интереси. Те се сблъскват с другите интереси. Затова тяхната претенция като обществен интерес има право само в рамките на всички интереси. Никой отделен интерес не може да бъде равнопоставен с обществения интерес, с bonum commune.

Само един единствен обществен интерес е абсолютен – борбата за истина и правдивост да е възможна с равни шансове, и заедно с това да е борба за подреждане на интересите според техния ранг и за издигащото се над всички интереси общо – свободата, respublika.”

ПУБЛИЧНИЯТ СВЯТ НА ПИСАТЕЛЯ
“ Публичност днес наричаме в частност света на ораторите и писателите, на вестниците и книгите, на радиото и телевизията. Тази публичност не е мястото на истината, а на борбата за истина.
Писателите са третата сила между правителството и народа, между действията на политиците и публичното безмълвие на народа. Те създават свързващия всички език.Тази трета сила обаче има собствено значение само в мащабите на своята независимост.

Писателите нямат друга сила извън силата на убеждението. Често пренебрегвани заради своята безпомощност, те формират представите и развиват различните начини на мислене. Това, което правят, може да изглежда като приказка на вятъра, но в делото им възниква онова, което може да движи света.

Могат да бъдат наречени философи – така би могъл да мисли Платон – защото им е дадено пълно познание. Но са призвани и да господстват. Оттук и знаменитите Платонови думи: В държавите може да бъде въведен ред едва тогава, когато философите станат царе или царете философи.

Кант формулира по друг начин скритата в Платоновата сентенция истина.Той казва: Управляващите трябва да оставят философите свободно да говорят, да слушат техните мисли и да си правят изводи.
Кантовата идея за публичната борба на мнения и за публичния разговор на съветващия философ, напомня за Великата харта на писателите. Те са наречени класа, но им липсва институция. Тяхното свободно битие принадлежи на същността на един свободен народ.

Правителствата на несвободните народи пречат на третата сила, на силата на духа. Те, когато им се удаде, използват писателите за своите цели.Те се възмущават, когато писателите разпространяват наричаните от тях частни мнения чрез средствата за масова информация. Те славят духа, но имат предвид духа, който може да служи.
По същия начин величаят пресата и свободата на пресата, но имат предвид пресата, която слугува…”

ЦЕНЗУРА
“Истинската публичност забранява цензурата. Само когато публикациите нарушават Наказателния кодекс (клевета и др.), трябва да последва наказание и тези оклеветявания трябва да бъдат, различно от досега, толкова тежко наказвани с високи глоби, които да бъзат гибелни за извършителите.
Но против свободата на пресата е в ход възражението, че тя предпоставя не осведомяване, а объркване. Дава място на тенденции, подбуждащи против правителството и против съществуващото. Предизвика недоволство и недоверие. Позволява гавра с вярата и авторитета. Дава шанс не само на истината, но и да една обща лъжливост. Отговарящото на общия интерес нежелание да се знае, създава състояние на обществена заблуда. Поради това се заключава, че е необходима цензура. Народът трябва да бъде предпазен от гибелни влияния  и за негово добро е често да му се спестява истината.
Отговорът е, че такива аргументи предпоставят един непълнолетен народ.
И напротив, при желание за свобода на пресата – един  достигнал  пълнолетие народ.

Във всички слоеве има единици, било то селяни или работници, генерали или генерални директори, шофьори или професори, които са повече или по-малко политически умни. Ние всички сме хора и сме само на път към пълнолетието. Тези, които упражняват цензурата, върху това, което е позволено да кажат публично на хората, са също хора. Кой трябва да избира цензорите, които толкова да се различават по дух и да притежават способност да схващат истината, каквато биха могли да притежават само боговете?

Чрез цензурата нищо не става по-добро. И с двете, както с цензурата, така и с истината се злоупотребява.
Въпросът е, коя злоупотреба да се предпочете?
Къде е скрит големият шанс?”



(1965 г. Из “Малка школа за философско мислене”)
Която трябва да се разбира като използване в най-висока степен на емпиричното и рационално мислене, за да се разкрият първоначалата.
Карл ЯСПЕРС

Дано бъде прочетена от сегашни и бъдещи политици. 'Всяко започнато по неморален начин има неморален край"
'Всичко което е морално невярно е политически погрешно" У.Гладстон