Политиката е инструмент. Политиците са инструмент. Медиите също, както и гражданите.
Конституцията определя техните (нашите) възможности, тоналност и диапазон. Практиката и времето, заедно с народа суверен създават  музиката, нейното развитие и теми. Изпълняваме ги всички.
Не бива да се пише и пее фалшиво.
Необходимо е да имаш поне елементарно разбиране за това, което критикуваш или искаш да правиш. Композиторите не са йезуити. Лицемерието и софистиката създават обществен дисонанс. Не е ли парадокс, че в страната на “космическите гласове” най-мощно звучат ариите на клеветата и хорът на измамените и едва, ако му останат сили, гласът на разума?
В държавата на политическите Салиери ще отровят Моцарт дори в неговата люлка. Като хуманен акт.
В същата страна хулят президента и го заплашват с импийчмънт, защото бил “разделил нацията” с едно обръщение. Тези хора чели ли са поне веднъж Конституцията и  разбират ли това, което е написано в нея? Ако не са, да не се произнасят.
Чл. 92. (1) – “Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.”
Големият въпрос, който отваря този текст е за “единството”, но единство в името на какво?
Единството на чл. 1 от живковската конституция на партията-държава? Единство с управляващите? С опозицията? С демагогията на една вкопчила се в позициите си власт, която и да е тя?
Или единство с духа на модерната нация и гражданството, с техните ценности, порив към благоденствие, развитие и почтеност?
Погрешно е да се твърди, че президентът подкрепя “улицата”, или че не я подкрепя  в зависимост от обстоятелствата. Че е изиграл “най-силния си коз”, когато  бил оттеглил доверието си от сегашното правителство.
Държавният глава не е обикновен политик. Той е конституционната фигура, призвана да олицетворява и защитава мощта на нацията – той е и главнокомандващ. Нейните корени, духовност, енергия и въжделения. Нейният морал и съпротивителни сили срещу злото.
Тази позиция не е лесна, както може би си мислят привикналите на партийната софистика коментатори. Заиграването с духовното, с нравствеността и тяхната сила обикновено се връщат като бумеранг срещу този, който го прави. Затова на един президент са необходими устойчивост, разбиране и честност.

Основният закон не тълкува съдържанието на понятието “единство”. Но той освобождава и отграничава президента чрез неговите изришно изброени правомощия от отъждествяване с политиката на която и да било от политическите сили или власти.  Точно по смисъла на това разделение на символната, тоест и на духовната, от законодателната, изпълнителната и съдебната власт, държавният глава има правото на вето върху приетите от НС закони. Независимо от политическата конфигурация и управляващото мнозинство в парламента. Пак поради тази причина той обнародва  законите (Чл.98,4). По силата на тази своя свобода, президентът упражнява правото на помилване (Чл.98,11), което го превръща в коректив на актове на съдебната власт. Той може да опрощава и несъбираеми държавни вземания (Чл.98,12) и това не е проява на президентска благотворителност, а израз на философското разбиране, че хората са най-висшата ценност.
Нима упражнявайки тези свои правомощия, всяко от които коригира решения на другите власти или партии, президентът действа като разединител на нацията?
Нека бъдем сериозни.
Чл. 67. (1) от Конституцията гласи, че “народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. “
Практиката показва обаче, че за политиците у нас и за тяхната пропаганда народът обикновено е там, където са членовете и симпатизантите на техните партии. Или техните икономически интереси.
Това противоречи на Конституцията.
Тук е мястото да се намеси един президент.