Липсата на ОБЕДИНЯВАЩ проект за МИР  и на свързаната с него дългосрочна перспектива като sine qua non при подбора на елитите и при вземането на политически и управленски решения, обяснява:

1. цикличността на нерешените  регионални конфликти;

2. възпроизвеждането на лишени от актуалност стари противоборства;

3. лошото функциониране на отношенията граждани-власт и сривовете в  доверието към  парламентите и правителствата;

4. опитите за подчиняване на съдебната власт като гарант срещу политическия произвол, без значение дали на национално или на европейско ниво;

5. легитимирането на преврати от една страна и на арогантни мерки срещу автентичните граждански протести, от друга;

6. прилагането на фейкове  в международната политика;

7. употребата на медиите и тайните служби за нечистоплътни пропагандни и политически поръчки;

8. избуяването на сепаратистки тенденции;

9. разрушаването на конституционализма като основа на правовата държавност;

10. използването на заплахата от тероризъм и на „антикомунизма” като PR за маскирането на политически провали ;

 11. „износът на демокрация” с обратен знак като гориво за разпалването на краен национализъм;

12. корупцията, трупането на дългове и пилеенето на държавни средства; критичното ниво на  образователните системи;   обществената депресия и обедняването на средните класи;

13. потъпкването на базови  и всеобщо признати документи, които гарантират основните човешки права;

14. подкопаването на договори в сферата на отбраната, ограничаващи разпространението на ядрени  и нападателни оръжия.

15.  девалвацията на международните институции,  които би трябвало да отстояват с абсолютна обективност и непоколебимост МИРА; и в същото време злоупотребата с власт на отделни техни представители;

16. третиране на сигурността в международните отношения като диктатура на по-силния голям господар;

17.  кризи в дипломатическите отношения, които се използват за потушаване на пожари, вместо за изграждането на последователни  ангажименти в голямата рамка на МИРА;

18. стигмагизирането на Русия като  raison d"кtre  за съществуването на НАТО  и американското присъствие в Европа;

19. превръщането на ЕС в заложник и роб на интересите  на САЩ;

20. кражбите на национален суверенитет и двойните стандарти в международната политика;

21. създаването на врагове, вместо на приятели и партньори в  междудържавните отношения;

22. липсата на ЧЕСТНОСТ;  овладяването и дирижирането на политиката от кръгове  без мандат от Суверена.

Изброените по-горе зони на конфликти са части от пъзела на една деструктивна политика, която вещае мрачно бъдеще за Европа. В своята сърцевина  тя подменя волята на Суверена, защото измества перспективата за свобода и МИР с проектирането на „настоящи” или бъдещи войни, а оттук  и на вечни ограничения и санкции.

Такова ли е желанието на европейските граждани в качеството им на Суверен? И пита ли ги някой? Не народите  започват войните и пандемиите. Не те предизвикват икономическите кризи и банковите фалити. Защото на тях  те носят  разруха, бедност, убити мечти, кръв, невинни  жертви, мъка и смърт.  Тогава защо се потъпква волята им за мир, просперитет, свобода и благоденствие? Защото е по-лесно да си измислиш враг  и „възправяйки се” срещу него да препираш  собствената си биография.  Подобни илюзии няма да измамят никого.  Те пречат на политическата класа да осъзнае реалностите, в които се намира и я затварят в КАПАН.

Сигурно  поради тази причина и САЩ не забелязват, че отдавна не предлагат нищо смислено на света. Нищо, освен конфликти, санкции, разузнавателна дезинформация, ипотечни кризи, фалити на банки, скъпи енергоресурси и държавни дъгови книжа. Няма я американската мечта. Няма ги истинските американски лидери. Потънали в самодоволството на първа геополитическа сила, във Вашингтон явно не осъзнават, че от години функционират в условията на повтарящи се електорални кризи. Че е време, ако искат да заздравят устоите на своята демокрация, да направят изборна реформа и да преминат към пряк вот на своите президенти. Необходими са им и промени в американската Конституция. Защото най-силният лидер в света (ако приемем подобно определение за американския президент) е всъщност фигура, която може да бъде бламирана и лишена от функциите си във всеки момент. И то по силата на  т.3  и т.4 от ХХV Поправка на тяхната конституция. Вече няколко президента, сред които Обама и Байдън, се борят, за да предпазят САЩ от дефолт, настоявайки да се увеличи таванът на американския дълг преди ежегодния краен срок 18 декември. Който се интересува, може да проследи в какво се изразява външнополитическата активност на САЩ след всяка отпусната глътка въздух по въпросите с дълга и американската свръх задлъжнялост.  Според цитираната поправка,  и държавният глава, и определен брой оправомощени лица могат да внесат писмена декларация, че американският президент не е в състояние да упражнява своите права и задължения. В този случай функциите му веднага се поемат от вицепрезидента, а това не винаги е най-добрият избор. Затова следва да се има предвид, че есента е винаги кризисен момент от функционирането на американската държавност. И че по странно съвпадение (ще дам няколко примера като факти и без да правя заключения) и украинският майдан (21.11. 2013),  и истерията с предстоящата инвазия на Русия в Украйна, и нахлуването в Ирак (на 5.02.2003, държавният секретар Колин Пауъл държа своята 76-минутна реч пред Съвета за сигурност на ООН) винаги стартират в месеците след сакралната дата 18 октомври. На тези обстоятелства е добре да се гледа с разбиране и предпазливост, защото те донякъде обясняват защо е толкова трудно да се води ПОЗИТИВЕН диалог със САЩ.  И каква е неговата цена за най-висшия американски политически ешелон.

В КАПАНА на илюзиите пребивават и елитите на ЕС, които отказват да признаят, че в Европа отдавна няма комунизъм и комунистически страни. И затова антикомунистическият им и антируски патос изглежда излишен и лицемерен. Пещерното отношение към Русия е особено неприемлива за страни като Франция и Германия, които през 1951 г. създадоха  Европейската общност за въглища и стомана като първа стъпка за постигането на траен мир, а днес като ученички се оправдават, че имат дипломатически връзки с Москва и че изграждането на „Северен поток  2”  може да осигури  на съюза икономически растеж. Сякаш търговията не е най-сигурният път към мира, откакто свят светува.  Ако трябва да се направи обективна оценка за вредите и ползите, нанесени на Европа през последните 30 години, положителният баланс ще бъде в полза на Русия, вместо на САЩ.  Затова желанието да се „самоубиваме” от любов към чичо Джон вече наистина заприличва на патология . Европейските граждани нямат вина за недалновидната политика, която вместо да кооптира Русия към евроатлантическата система за сигурност, от почти 20 години бламира руските инициативи  и работата на съвместните формати за партньорство. Резултатът е нови разделителни линии, напрежения  и конфликти. Мантрите, че днес  „трябва да изтърпим” лишения,  за да си гарантираме мира, са лъжа. Така, както сигурността на една държава,  не може да бъде за сметка на друга и просперитетът на дадена страна, не може да бъде за сметка на останалите. Време е ЕС да изправи гръбнака си, да дефинира ясно своето място в световната политика и да даде доказателства, че на първо място поставя интересите на своите народи и граждани. Защото те са Суверенът. И защото, когато има опасност един кораб да се отправи към дъното, сменяш кормчиите, а не го пълниш от солидарност с вода.

В КАПАНА на илюзиите и на вулгарния популизъм е заклещена и Великобритания и това е омерзително.  Как иначе да обясним призивите на Борис Джонсън за обединение на „всички” …на всички, но срещу  какво? Срещу започналата и незапочнала хипотетична руска инвазия в Украйна?  Едва ли точно г-н Джонсън е подходящ за говорител на истината и за защитник на европейските интереси, след като на 31.01.2020 г. Великобритания престана да бъде част от ЕС след 47 години членство. Няма как европейците да забравят, че г-н Джонсън бе сред най-пламенните агитатори на Брекзит. В историята са записани думите му, че „можеш да изядеш тортата и да ти остане от нея”. Както и лъжливите внушения, че  Великобритания дава на Евросъюза 350 млн. лири седмично и е по-добре тези пари да отиват за здравеопазване. През септември 2019 г. Върховният съд на страната постанови, че премиерът Борис Джонсън незаконно е прекратил работата на парламента, злоупотреявайки с властта си. Според редица коментатори целта му е била да не позволи на парламентаристите да попречат на курса към Брекзит. След решението на съда, „Гардиън” излезе със следното заглавие:” Борис Джонсън е лъжец. И трябва да плати цената”  
Дори и да не направи нищо повече, името на Борис Джонсън ще остане в историята като мъжът, който лъга толкова много, че почти счупи конституцията, написа изданието. „Всеки лидер, който уважава отговорностите си, които идват с високата длъжност и има някакъв срам, незабавно би подал оставка…” И по-нататък:” Джонсън е посветил кариерата си на хардлайнерите, които искат тотален срив на ЕС. Той спечели ръководството на консервативната партия с тяхната подкрепа, използвайки реториката, с която преди време Найджъл Фараж подлъга електората си”.  Това е красноречиво. Но има и още.

В началото на февруари т.г. Блумбърг, позовавайки се на „виден член на Консервативната партия” информира, че отстраняването на  Борис Джонсън от поста му е "неизбежно". На 12 този месец  британският премиер получи списък с въпроси от лондонската полиция, на които трябва да отговори, заяви негов говорител, цитиран от Ройтерс. Джонсън е изправен пред растящ бунт на торите, заради съобщенията за партита на Даунинг стрийт по време на локдауна, а това обяснява усилията му чрез антируска реторика  да изпере имиджа си. И да отклони вниманието от резултатите от Брекзит и собствената си политика. Защото още през ноември 2021 г. , когато вече бе в ход мероприятието „Русия-Украйна” , Ричард Хюз, ръководител на Службата за бюджетна отговорност, коментира пред Би Би Си , че напускането на ЕС „ще доведе до намаляване на британския БВП с 4% и че в дългосрочен план Брекзит е по-сериозна заплаха за икономиката на страната, отколкото пандемията”. Което от своя страна обяснява, грубо казано, на кого му трябва чужда торта , чужди пари и блокирането на чужди  банкови сметки.  Извън стратегическата задача да се стимулира разпадането на ЕС.

И Русия  е в КАПАН.  Нейната най-голяма  илюзия е носталгията и прозиращото зад реториката й желание да има за главен партньор Вашингтон. Макар и разбираем, този рефлекс  де факто ограничава  възможностите й за дипломатически и политически ходове. Защото и към момента САЩ последователно създават претексти,  за да разбиват и ограничават  развитието на ЕС и т.нар. постсъветско  пространство. Или поне такива са видимите резултати от политиката на Вашингтон. Слабата, наплашена, периодично връхлитана от външни кризи и въвличана в изкуствени конфликти Европа, е удобният послушник, който няма силата да се конкурира с монопола на долара. Или с експанзията на китайската икономика. Което означава, че и в следващите десетилетия Европа ще се нуждае от още някого.

Какво й предлагат Щатите обаче? Отдавна Америка няма позитивен Проект. Какво й предлага Русия освен доставки на газ, които се интерпретират като форма на едностранна зависимост?

Разбираеми са страховете  на всяка държава от нарушаване на териториалната й цялост. Как обаче може успешно да се противодейства  на кампаниите за подстрекаване към война?

И дали, ако някой притежава пушка и я държи до вратата си, това непременно означава, че ще нападне комшията? Къде в международните отношения  изчезна презумпцията за невиновност  до доказване на противното, която е базова в правото? Кампанията за предстоящата инвазия на Русия в Украйна, на която бяхме свидетели през последните месеци е без прецедент. По същество тя беше организирано,  вербално, информационно и политическо насилие срещу спокойствието на хората в Украйна и Русия чрез разпалване езика на омразата. И въпросът „защо се стигна дотук”  първо трябва поименно да  бъде отправен към лицата, лидерите и структурите, които стартираха  това активно мероприятие.  Е, постигнахте ли вашите цели? Какъв ще е резултатът за международната архитектура на сигурността след пламенните ви усилия? По-добър или по-лош? Правите ли разлика между военна интервенция и дипломатически ходове по признаването на една самопровъзгласила се държава?  Кои са следващите ви набелязани жертви освен Русия. Украйна. И страните от ЕС? Нищо, че още не го осъзнават.

Русия също няма глобален и вдъхновяващ Проект, извън усилията й да  заздрави своята държавност, да запази сигурността си и да си върне ролята на фактор в международните отношения.  Това обаче са национални и вътрешнополитически цели. Парадоксът е в това, че миналото величие на Руската империя, а впоследствие и военната мощ  на  СССР,  днес са „слабите точки” на Руската федерация.  Защото по рефлекс провокират недоверие или умишлено раздухвана омраза, реваншизъм и злоба.

Това ме кара да се замисля  дали не е време Русия да се самоопредели като европейска държава. А след това като всичко останало.