1.
Контрапродуктивни са действията  на Макрон, които превъщат Франция в политически Тартюф.
Какво остана от призивите за европейско единство, след като в деня, когато в Брюксел трябаше да заседава европейският Съвет, Макрон свика избрани от него лидери в Париж, за да обсъждат бъдещето на Украйна? Излиза, че е нормално ЕС да се сърди, че стои извън преговорния процес за Украйна. И... е още по-нормално европейци да изключват други европейци от дискусията по неговото регулиране.
Интересно каква роля ще отреди сега френският президент на останалите държави в съюза и на техните граждани? Освен поканата към тях като към втора категория сподвижници и хора, което пък повдига въпроса за смисъла на самото начинание.
Вероятно Макрон има някакъв специален и много таен план. Защото досега изобщо не е ясно какво точно искат да постигнат в Украйна европейските бюрократи. И как биха формулирали евентуалната победа на Киев и евентуалното поражение на Москва, които са част от наратива...
Погледната хладнокръвно идеята да се изпращат войници в Украйна, но не по "линията на съприкосновение с руснаците", започва да прилича на окупация. Какво ще правят тези военни там? Кого ще охраняват вътре в страната? Зеленски от любовта на народа, ли? Или неговите политически опоненти? Защото във всяка демокрация управляващите имат и опозиция, а в Киев днес не гледат особено благосклонно на това.
Минските договорености и техните 13 точки бяха постигнати през 2015 г. с усилията на Франсоа Оланд и Ангела Меркел в пряко договаряне с Путин и с украинския президент Петро Порошенко след 17-часови мъчителни преговори. Убедена съм в добрата воля на тогавашните лидери на Франция и Германия и това личи от книгата на Оланд "Уроците на властта" (2018). В която той разказва за тяхното протичане.
Минските договорености обаче бяха проиграни и отидоха в канала по време на първия мандат на Еманюел Макрон. Какво направи той като президент, за да бъдат изпълнени те? И какви бяха тогава неговите демарши за постигането на мир? След като днес "предупреждава", че едно споразумение за прекратяването на огъня между Русия и Украйна ще има същата участ?
Лесно се правят йезуитски изказвания от комфорта и позлатата на Елисейския дворец.  Където, според споделеното от Оланд в неговата книга... "преди да влезе в стая в Елизее, където го чака посетител, служител предхожда държавния глава, за да обяви със звучен глас:
Господин президентът на Републиката!"
Френският президент изглежда като избран монарх, пише още Оланд.  Като изтъква, че да президентстваш Франция е изключителна отговорност и тези, които я упражняват "трябва да разбират, че властта не е собственост, прерогатив и привилегия".
Спорно е дали Макрон споделя тази гледна точка. В противен случай вероятно щеше да осъзнава, че и един ден на мир е за предпочитане пред един ден на война. Че всеки ден на примирие се измерва в запазени човешки животи. В спестени сълзи, финанси, разрушения и смърт.
Лицемерни са воплите на тартюфите срещу речта на американския вицепрезидент Джей Ди Ванс пред форума по сигурността в Мюнхен. В нея той сочи проблеми, които отдавна са известни.
За цензурата в американските медии, която зарази и Европа,  още преди месеци говори бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен пред BFM TV. После го обвиняваха в антисемитизъм.
За изграждането на европейска и френска отбранителна политика 7-годишна битка води генерал Де Гол преди повече от 60 години. Тогава на американците бе забранено да държат ядрено оръжие във френските си бази и да разполагат балистични ракети със среден обсег на действие на френска територия.
Страната излезе от военното ръководство на НАТО на 21.02.1966 г., а след нота на правителството на Жорж Помпиду 29 американски бази със състав от 33 хиляди души бяха евакуирани.
С днешна дата, нима Ди Ванс казва нещо различно от това, което е искал самият Де Гол?
След 40-годишно прекъсване,  президентът Никола Саркози върна Франция във Военните структури на НАТО. Но поиска преди това по-широки прерогативи за френските генерали и разширяване на европейските отбранителни системи. В интервю за "Ню Йорк Таймс" той заяви, че "независимо от значението на НАТО, Европа трябва да може ефективно да се защитава" и обяви за приоритет изграждането на европейска система за отбрана.
Преди него, президентът Жак Ширак също направи опит да върне Франция във военните структури на Алианса. Но администрацията на Бил Клинтън не прие поставените от него условия. Или поне така написаха вестниците.
Научаваме, че на 19 март т.г. Европейската комисия щяла да представи "Бяла книга" за сигурността на евросъюза. Забравя се, че още при президентството на Ширак бе планирано създаването на такъв европейски документ.
През 2017 г. на страницата на ЕНП (Европейската народна партия) бе публикувана аналитична прогноза за 2015 г. на европейската Агенция по отбрана. В нея се казва, че към онзи момент разходите за отбрана на държавите-членки са възлизали на над 200 милиарда евро, а въоръжените им сили са достигали 1,4 милиона войници. Повече, отколкото са имали Съединените щати, които обаче изразходвали по-ефективно своите пари и ресурси
През 2017 г.  ЕНП предложи да се създадат европейски сили за гражданска защита, европейска бригада за киберсигурност и дори европейски Шенген, като в същото време "приветства":
1. Приетата през 2016 г. Глобална стратегия на ЕС, която "отбелязва важен етап в европейската отбрана".
2. Планът за действие на ЕК и представеният на 7 юни 2017 г. Пакет за отбрана.
3. Създадените "Способности за планиране и провеждане на военни операции като ядро на постоянен щаб на ЕС".
4. Одобрените 42 общи инициативи на ЕС и НАТО, една от чиито цели бе "да се гарантира сигурността на европейските граждани" .
В декларацията си  ЕНП настоя  "глобалната стратегия на ЕС да доведе до БЯЛА КНИГА на съюза относно сигурността и отбраната", а европарламентът и Съветът да предложат регламент на Програмата за европейска отбранителна промишленост.
Тогава бе обявено и, че "с дивидентите на мира е приключено".
Изброявам това, защото допускам, че 8 години по-късно, ще ни облъчат с копи пейст или с подобен документ. И с още много пропаганда. Любопитно ми е все пак какво е осъществено от цитираните решения и планове? И ако нищо - защо?
Питам се още какъв е смисълът на днешния трагикомичен европейски театър?
В момента САЩ говорят с тезите на едни от най-големите френски държавници. И добродушно възпроизвеждат опорни точки от документи на ЕК в сферата на европейската отбрана.
Защо ги обвиняват в "изневяра"?
Питам се за какво всъщност става въпрос, извън стремежа да се блокира постигането на мир и края на войната в Украйна?
Обикновено за преговори се събират воюващите страни. И медиатори с авторитет и механизми за постигане на желаната цел. Има ли такива лостове ЕС, който Макрон разцепи само преди няколко дни.
Ами ЕК? А Великобритания, която веднъж разруши подписаното в Истанбул предварително споразумение между Киев и Москва?
Спечели ли нещо Украйна от тази  "дипломация" на Лондон?
Допреди месеци повечето лидери на ЕС "играеха" срещу  Тръмп, а сега искат да застанат до неговата администрация на кръглата маса. Като какви?
Държавите от ЕС не са съвоюващи страни на Украйна, нито са безкористни благодетели. Те са донори на оръжия и помощи, които Украйна ще изплаща и връща. Говорим за сделка. И ако това е принципът за участие в преговорите, всички, с които Украйна е търгувала, и всички, от които е получавала пари, биха могли да поискат от същото.
2.
Ще стане ли Франция преден пост на новия комунизъм в Европа? Докато ЕС е зает да се готви за въображаема война с Русия, която според Макрон е "екзистенциална заплаха" за европейците.
Преди 35 години тази страна стана пазарна икономика с частни банки, частни мултинационални компании и свръхбогата класа. Впрочем, както навсякъде по света.
Задавам въпроса, защото докато г-н Макрон дълбае във външната политика, "призракът на комунизма", стои на прага на втората икономика в ЕС. Никой не го забелязва. Или по-вероятно - управляващите там са готови да го пуснат и приласкаят.
Необикновено е това раздвоение на личността. При което политици, журналисти и съдебна система скачат срещу всеки полъх на "расизъм" и ксенофобия и ...дори са готови да ги измислят.  Като в същото време толерират настъплението на комунизма, съюзен с еколози и социалдемократи. И маскиран, разбира се, с обещания за нова Конституция и граждански референдуми в царството на екологичната и утопична Шеста Френска Република.
В нея, забележете, ще се работи само 32 часа седмично, но минималната работна заплата ще подхвръква нагоре. Пенсионирането ще се случва на 60 години, въпреки че французите са застаряваща нация, а рожбите на френския "бейби бум" от миналото вече са в третата възраст и след излизането им от пазара на труда няма да има кой да ги замести.
И всичко би било прекрасно в "този най-хубав свят", но не по Русо, ако не бяха катастрофалните финансови резултати на Франция. Те са добре известни на френския президент и на макронистите, защото още през март 2024 г. Сметната палата оповести, че страната трябва да направи "значителни усилия" и да спести поне 50 млрд. евро, ако иска да постигне планираните до 2027 г. цели на публичния дефицит.
Може би Тръмп трябва да им отстъпи за известно време Илон Мъск?
След като Макрон свика предсрочните парламентарни избори, той предупреди французите, че плановете на Националния сбор на Льо Пен "могат да увеличат държавните разходи със 100 млрд. евро". А после се съюзи с опонентите им от крайната левица... Сигурно защото одобрява тяхната програма?!
Само че още през март миналата година Франсоа Вилерой дьо Гало, управител на Банката на Франция, алармира, че дефицитите на страната тежат върху доверието на Европа към нея.  По същото време Банката ревизира прогнозирания растеж за 2024 г. от 1% до 0,8%. Докато първоначалните очаквания на макронистите бяха за годишен растеж от 1,4  на сто.
Франция "се плъзга към ада", предупреди по онова време и журналистът Гаетан дьо Капел в редакционна статия на в."Фигаро". В нея се казва, че "държавата трябва да спре кръвоизлива на публичните си финанси, преди рейтинговите агенции и финансовите пазари да я накарат да плати цената на своята непоследователност." В този материал Гаетано отбелязва и полученото от Макрон внезапно "откровение", че Франция е "на ръба на пропастта". Държавата, която той президентства, напомня журналистът, бе окачествена, по думите на Франсоа Фийон, като фалирала още през 2007, когато дългът й достигна 1200 млрд. евро.
"Днес тя носи тежест от 3200 млрд. и неговата стойност расте...Франция живее на кредит, без да има средства", подчерта медията.
Победата на Новия народен фронт на втория тур на предсрочните избори, който обедини крайно леви, социалисти, комунисти и еколози във Франция бе ситуационна. Отрази го и движението на международните пазари. Защото класирането на втория тур не представи истинските нагласи на французите и желанията им за развитието на Франция.  В потвърждение на тази теза бяха и направените непосредствено след вота социологически проучвания на Elabe. Според тях всеки 7 от 10, или 71% от французите бяха недоволни от резултата и от раздробеното ново Национално събрание. Въпреки че към 12 юни 2024 г. над 50% от анкетираните са смятали разпускането на парламента за правилен ход.
Според сондажите, също тогава, 74% от французите са отчитали, че "страната е неуправляема", като едва 30% заявяват, че биха подкрепили  управление само на партии от левицата. От тези среди като възможни кандидати за премиер-министър по онова време се спрягаха Рафаел Глюксман, който се очертаваше като фаворит, Оливие Фор, първи секретар на Социалистическата партия и Марин Тонделие, лидерка на Зелените.
Но президентът Макрон реши друго.
Предсказуемо бе, че Жан-Люк Меланшон, предводителят на "Непокорна Франция", ще бъде държан настрана. Връщайки се назад е редно да припомним, че победата на тогавашния "Нов ляв фронт" бе аритметика. Микс от стария рефрен "Всички срещу Льо Пен". И от споразумение между макронистите и левицата кой от кандидатите им да остане на втория тур, за да бъде подкрепен по неволя.
Тюрлю гювечът, бе овкусен с безотговорни обещания. Защото заради държавната задлъжнялост от 3200 млрд. евро и по-скромния икономически растеж, още тогава се знаеше, че се налага до края на 2024 г. страната да спести 10 млрд. евро. А през 2025 г.  - още 20 милиарда. Ако, разбира се, желае да се вместо в Маастрихските критерии за бюджетния дефицит и държавната задлъжнялост.
Описаните обстоятелства, които са пряк резултат от управлението на Макрон, обясняват две неща:
Първо:  Защо в крайна сметка френският президент назначи не социалистическо, а дясно правителство, което да вади кестените от огъня. По дефиниция, а и фактологично левите трупат дългове. Десницата ги погасява, обирайки негативите. Което пък, отваря врата за следващото идване на левите на власт.
И второ:  Защо Макрон се нуждае от извънредна ситуация, която да отклони вниманието от дълговете на страната, от недоволството и падащия стандарт на гражданите и бизнеса. Какво по-удобно от дрънкането на оръжие, заради руската заплаха, лошия Тръмп, "края" на НАТО и "разпадащата" се дружба със САЩ. Това е класика в жанра.
3.
Да видим сега с каква политическа доктрина се сговориха предизборно съпартийците на Макрон, извън заклеймяването "всички срещу Льо Пен"?
Лидирана от Меланшон, отдавна крайната левица се цели в президентския пост. Като се опира на обещания за легализирането на канабиса. На зелени дъвки за "тотален зелен преход", който няма да спаси, а ще унищожи природата. На обещания за минимална работна заплата от 1400 € и пенсиониране на 60 години. На обещания за работна седмица от 32 часа, увеличаване на учителските заплати с 30% и създаването на 600 000 хиляди нови места в детските ясли.  Нека припомним обаче, че това с яслите е стара идея на Саркози, още от времето когато беше МВР-министър и остро критикуваше намаляването на работната седмица.
Но крайният популизъм е опасен и с това, че умело смесва изпълними с неизпълними обещания.
Отделно от изброеното, Меланшон настоява държавата да помага на всички, които получават доходи под прага на бедността. Иска да бъдат иззети жилищата без обитатели, въпреки че те са частна собственост, за да бъдат настанени в тях бездомни. Пледира за  замразяване на цените на стоките от първа необходимост - добър способ за обезценяване на труда, за фалити на производители и търговци, за затваряне на работни места и изкуствено създаване на дефицит...  
Тук ще трабва до припомним, че за по-малко от 20 години Франция, която е втората икономика в Европа, се превърна в задлъжняла страна с държавен дълг (2023), равен на 111,3% oт БBΠ и възлизащ на 3,1 тpилиoнa евро.  И на 112,2% през 2024 г. (Изискване на ЕС е този дълг да не надхвърля 60% от БВП.)  
От 1980 г. дългът расте, както в абсолютни стойности, така и в проценти към БВП на Франция. В периода 2007-2017 г. Париж бе извън критериите от Маастрихт и излезе от процедурата за прекомерен дефицит едва през 2018 г., като в момента е подложен на нови санкции.
Дългът няма да изчезне, само защото г-н Меланшон и съратниците му се готвеха да дойдат на власт, а в Германия и Брюксел, учудващо?, ръкопляскаха на това.  
Както повечето страни и Франция емитира държавни облигации срещу заеми. Част от тях, бяха вложени в paзвитиeто нa тpaнcпopтнaтa инфpacтpyĸтypa на Париж. Но това означава, че страната не разполага с буфери и ресурси, нито с подкрепата на едрия си бизнес, за да финансира без да задлъжнява, национални стратегически проекти. Тогава откъде биха могли да дойдат парите за по-високи минимални заплати? За саниране на жилищата? За още социални помощи? Както и 250-те милиарда евро за допълнителни годишни обществени разходи, за които говореше Меланшон?
Изглежда "спасението", на което се е надявала крайната левица, с която преди втория тур на парламентарния вот се договори  Макрон,  са  били ...новите заеми. Или дори продажбата на канабис, която левите сили  предлагат да стане контролирана от държавата национална политика.
Донякъде е успокояващо, че във Франция има сериозни икономисти и поради тази причина основният кредитор на държавата е всъщност Banque de France. В резултат на програмата за изкупуване на публичен дълг, банката държеше над 25% от френските държавни ценни книжа, като делът на чуждестранните притежатели спада.
През новото столетие дълговете на повечето европейски държави също нарастнаха, защото те трябваше да се справят с ипотечната, банковата, финансовата и икономическата кризи, последвани от т.нар. голяма рецесия (2007-2010).
Да посрещнат чудовищния имигрантски натиск след т.нар. Арабски пролети. Да компенсират поскъпването на енергийните ресурси и резултатите  от пандемичните марки и пр., и пр.
Все подаръци от демократите отвъд океана...и от техните европейски клакьори.
4.
Според запитване от февруари 2024 г. французите се отнасят с все по-голямо недоверие към политиката.
В сравнение с другите европейски страни, процентът е доста висок. Сондажът, извършен от Института за проучвания Opinion Way, установява, че според 68% от французите "демокрацията не функционира добре". Което е с 4% повече в сравнение с 2023 година. Какво ли ще покаже едно допитване днес, когато Макрон се гласи да изпраща френски войници в Украйна?
"Сглобките", не само в България, ерозират политическата система и нейните институции. Те са стълбата, по която се срива доверието към партиите и се къса връзката между парламент, Суверен и неговата воля. Лишава се от смисъл представителната демокрация.
Какво се случва с Петата френска република, която след Жак Ширак бе ръководена от президентите Никола Саркози, Франсоа Оланд и Еманюел Макрон? Всичките, дошли на власт върху еуфоричните надежди на френските граждани.
Социалистът Франсоа Оланд (президент от 2012 до 2017), който си върна парламентарната банка, заемана от него в периода 1997-2012 г., се оттегли от активната политика след края на своя мандат и след като реши да не се кандидатира отново, заради "ниския си рейтинг". През 1984 г. друг френски президент - Валери Жискар д"Естен -  също стана народен представител, след като вече бе изпълнявал функциите на държавен глава.
През мандата на Оланд, Еманюел Макрон взаимодейства с държавния глава в качеството си на експерт, началник-кабинет и икономически министър. Твърди се, че бил препоръчан от вездесъщия гуру на левите президенти - Жак Атали. В политическите среди на Франция като виц се разказва как Макрон, който 3 години е членувал в Социалистическата партия, уведомил със СМС президента, че "утре ще обяви кандидатурата си за държавен глава". На свой ред зложелателни клюкари твърдят, че когато узнал, че Оланд ще се кандидатира за депутат, измърморил "Не ми пука" и нещо от рода на "този пък, откъде се взе от нищото".
Когато бе избран за президент, Еманюел Макрон назначи в политическия си кабинет съпругата на настоящия първи секретар на Социалистическата партия Оливие Фор. Става въпрос за социалистката Сория Блатман, която бе натоварена с ресора "човешки права" преди през 2018 г. да започне работа с новия Генерален секретар на ЮНЕСКО Одри Азуле.
Дали това означава, че в душата си Еманюел Макрон продължава да е социалист?
Надали, надали...
Днес ситуацията в Париж е критична, заради войнолюбивите стремежи на френския президент. Заради натрупаните дългове, разпокъсания парламент, правителствената нестабилност,  марагинализирането на традиционните партии и възхода на левия популизъм, който периодично заплашва с всенародни походи към Матиньон -  седалището на френската изпълнителна власт.
На всичко това социалисти и еколозите придават легитимност. Като част от Новия народен фронт, те участват в съюза с крайната левица на Меланшон и с комунистите, без да се замислят пред какви опасности изправят своята държава.  
Прави впечатление, че във френските политически среди има нулева толерантност към десницата на Бардела и Льо Пен и снизходително благодушие спрямо левицата на Меланшон и нейният духовен съюз с новия комунизъм. Мимикрирайки, той настъпва в Европа, въоръжава се и не виждам с какво е по-безобиден, безопасен или по-приемлив от т.нар. крайно дясно.
5.
Във Франция от години няма силна консервативна десница.  Маргинализирането на Републиканската партия (наследник на традициите на голизма),
като алтернатива на скрития комунизъм, премина през вкарването в съдебния фризер на политически фигури като президента Жак Ширак. Доминик дьо Вилпен, бивш премиер-министър. Никола Саркози, бивш държавен глава на Франция. Ален Жюпе, бивш външен министър и премиер на Франция, кмет на Бордо. То мина през дискредитирането на Франсоа Фийон, премиер на три правителства при управлението на Саркози.  
Фийон бе сочен за фаворит, способен да победи Льо Пен на президентските избори през 2017 г. , когато Оланд като действащ президент отказа да се бори за втори мандат. Нещо, което не се беше случвало във Франция от 1958 г. Само че доверието във Фийон се срина заради история със съпругата му, която бил наел за свой сътрудник през 1998 г. и на която бил плащал....
Ето как обстоятелствата се стекоха твърде благоприятно, за да изгрее звездата на Еманюел Макрон. Както вече отбелязах бивш социалист,  сътрудник, а после и икономически министър на Франсоа Оланд.
Чела съм за голямата неприязън между Вилпен и Саркози. За търканията между Саркози и Ширак. За упорития нрав на Фийон, който, когато става въпрос за реформи, твърдо заявява, че "французите ще разберат". За елегантната неотстъпчивост на Жюпе и т.н. Всичко това не променя факта, че тези фигури на традиционната и консервативна десница са с огромен политически опит, заслуги и най-важното - с блестящ интелект, култура, политическа прозорливост и истинска любов към Франция.  Днес няма кой да заеме тяхното място нито във външната, нито във вътрешната политика на страната.
Те обаче са "вън от играта", заради случилите им се съдебни изпитания. А може би и за да не пречат на задаващата се изключителна, нова и френска "Велика октомврийска комунистическа революция".  
Това, разбира се, няма нищо общо с президента Макрон. Той, макар и бивш социалист, днес е центрист... без парламентарна подкрепа и мнозинство. Което практически означава и без подкрепата на гражданите на Франция...
Тях, той ще мобилизира, въоръжава и праща.
Къде? Може би на война.
6.
Какво остана от политическото наследството на Де Гол и Жак Ширак? И дори на Саркози, когото кулпабилизираха и разпъват с дела, заради финансиране - което той категорично отрича - на президентската му кампания с парите на либийския водач Кадафи?
Какво остана от визионерството на бившия премиер и бивш министър на външните и на вътрешните работи на Франция Доминик дьо Вилпен?
И защо вместо да се използва и цени капацитетът на тези личности, ги тласкат към политическата маргиналия?
Стигна се дотам, Петата Френска Република да съди бившия президент Жак Ширак, вече остарял и болен, в същата зала, в която е била съдена кралицата на Франция Мария-Антоанета. Преди да я гилотинират на 16.10.1793 г.
Ширак се застъпваше за членството на България в НАТО и ЕС и смяташе, че Украйна трябва да остане неутрална държава.
Франция на президентите Ширак и Саркози, на министър-председателите Ален Жюпе, Франсоа Фийон и Доминик дьо Вилпен, стоеше много по-сериозно във вътрешен и в международен план, отколкото Париж изглежда сега.
Отказвам да забравя, че първата съпруга на Саркози - Сесилия, благодарение на влиянието и авторитета на Франция, успя да освободи българските медици от либийския затвор.  
Каква щеше да бъде съдбата на тези жени, ако това не се бе случило? И какво беше посланието на филма "Списъкът на Шиндлер" на режисьора Стивън Спилбърг за ценността на дори един спасен човешки живот? Филм, по който се прехласваше цяла Европа.
Неотдавна, в анкета, телевизия France 24 потърси причините за възхода на т.нар. крайна десница и на популистките партии. Отговорът бе, че те се възползвали от недоволството и страховете на хората. А чии политики предизвикаха това недоволство?
Електоралният възход на крайната десница във Франция се разви успоредно със системните съдебни дела срещу държавници от класическия десен спектър. Налага се опасението, че волно или неволно, съдебната система в страната е изиграла и ролята на "участник" в партийната и политическа надпревара. А това противоречи на общоприетия принцип за разделението на властите. Между другото издигането на Ричард Феран, близък приятел на президента Макрон за председател на Конституционния съвет, също буди подобни съмнениа и вчера предизвика яростни спорове в парламента.  
След като ярките фигури на френската десница бяха маргинализирани, да се запитаме какво се случи с традиционната френска левицата?
След 2017 г., когато приключи своя мандат, президентът Франсоа Оланд почти изчезна от политическия хоризонт. Завърна се като депутат след предсрочните избори през 2024 г.  
Социалистката Сеголен Роаял, която направи ярка кандидат-президентска кампания в състезание с Никола Саркози и спечели 46,94% от гласовете, към 2024 г. се изявяваше като коментатор в tv шоу-програма.
Преди това я набедиха, че не си плащала данъците.
Телевизиононото амплоа не й пасна особено, поне според насмешливите и обидни коментари в някои от френските медии.
Бивш министър на екологията и на семейството, Сеголен постави в своите телевизионни "коментари-обяснения", както ги наричаше, въпроса за кръвосмешенията и страшната беззащитност на деца, попаднали в такива ситуации. Нападна последната Евровизия и "си го получи" от бдителните медии и от любителите на джендър-естетиката.
Роаял бе ангажиран и страстен политик, който умее да привлича електорална подкрепа, а това вероятно я прави опасна за новото комунистическо ляво.  Доста наивно, тя се опита да оглави обща листата с формацията на Люк Меланшон и беше отрязана, а в мрежите дори се появиха коментари, как "никой не иска Сеголен".
След вота на недоверие и падането на премиера Мишел Барние, поредният изгорен републикански политик, Роаял обяви, че е на разоложение на президента Макрон.
Офертата остана без отговор.
Лявоцентристкият нихилизъм трудно би оцелял в конкуренция с ярките политици от школата на Митеран.
Маргинализираха ги, паралелно с десните им колеги. За да продължи разпадането на традиционната партийна система на Франция.  
Победата на Тръмп и влизането му в Белия дом, може би ще стопират този процес.