При всяка криза БСП прибягва до хватките на тоталитарната партия-държава. Нима за реформиращите се "сациалдемократи" не съществуват други възможности?
5 февруари, 1996, в. „Власт”

Виденов бе предаден от своите

С гласуването на промените в правителството „ан блок” през миналата седмица, преднамерено или не, Виденов направи още една крачка в посока към парламентарната криза.

Фарсът, или циркът, както го определи народният представител от СДС Муравей Радев, предвидливо не бе предаван по телевизията и само най-запалените политикани можаха да проследят развитието му по парламентарния канал на БНР. Да се смята, че този подход е бил случаен е наивно. Особено след като председателят Сендов пропусна да „изгласува” предложението дебатите (които демократичната левица не пожела да допусне) да бъдат излъчени по електронните медии.

Всъщност от гледна точка на емоциите, подходът на г-н Сендов бе повече от мъдър. При съществуващият дефицит на уважение към институциите, би било рисковано да се тиражират сцени на парламентарно слабоумие. Дори когато се изпълняват от актриси с качества и ...сексапил.

Естествено, не е нужно човек да бъде кой знае какъв капацитет по проблемите на парламентаризма, за да си даде сметка, че сигурно в правния мир съществуват възможности едновременно да бъдат запазени правото на министър-председателя да носи персонална отговорност за своя кабинет, както и задължението на народния представител да се произнася по съвест...И следователно да отстоява функциите си и делегираните си правомощия като избраник на народа. Дори и ако е в опозиция. Обратното, дори в случаите, когато е подплатено с тълкувателни решения на Конституционния съд от недалечното минало, от гледна точка на развитието на демократичния процес в страната, е белег за политическа демагогия и доказателство, че все още в България тяснопартийният интерес тежи повече от принципите на европейската демокрация.

В този случай обаче излиза, че председателят на НС Сендов, който не скрива амбициите си да обедини нацията като държавен глава, не притежава достатъчно воля в качеството си на „пръв сред равни” в парламента, да защити ценностите и суверенитета на законодателната власт. Как би могъл тогава да защитава суверенитета на държавата ни в бъдеще?

Странно е и че т. нар. Демократична левица, която не престава да парадира със състоянието си на неувяхваща розова пъпка, при всяка криза прибягва до тоталитарни методи от времето на партията-държава. Нима за реформиращите се социалисти и „социалдемократи” не съществуват други възможности? Какво страшно и противоречащо на здравия разум и Конституцията би имало в едно разделно гласуване по структурата на кабинета? По освобождаването на министрите Цочев и Чичибаба? И по утвърждаването на Атанас Папаризов и Светослав Шиваров след предварителното им изслушване в парламента? Нима г-н Жан Виденов страда от чак толкова остра форма на мизантропия, че не допуска да бъде дискутирано, което и да е от неговите решения? 
Но ако това е вярно, и ако докато управлява левицата, парламентът ще трябва да изпълнява функциите на „послушен декор”, какво значение има кои са министрите в кабинета на Жан? Нима няма да бъде по-лесно, пестеливо и кротко министри да бъдат все същите личности...?Все същите личности да грешат...Все така Виденов  да ги прикрива зад гърба си...А на практика да управляват други? Тогава и Народното събрание необезпокоявано би могло да си пише законите. Или пък да не го прави, за да приема по стахановски законодателните инициативи на Жан. Или на тези, които му опъват конците. 
Тогава и телевизията, и радиото спокойно ще могат да излъчват дълбокомъдрите дебати от парламента, а Красимир Премянов вместо да бъде критикуван – ще бъде гален по рамото.

Тъпо е. Тъпо е, че в българския парламент вече пета година вместо силна законодателна власт се изгражда  обоз на дребновихрещи се вътрешнопартийни страсти. Защото парламентарната игричка на БСП е твърде ясна, за да не бъде прозряна. Прекалено очевиден и провоктивен беше и маниерът, чрез който социалистите и техните коалиционни партньори наложиха правилата „на играта” при персоналните промени в правителството. На първо място радетелите за „национално съгласие” направиха всичко възможно, за да унизят опозицията.  И достойнството на нейните депутати – като представители на народа. Впрочем не е ли време Мариела Митева да усвои и някое друго амплоа, или да бъде изпратена на дългосрочна специализация в Англия?...Ако е необходимо, може и в компанията на любимеца на г-жа Нора Ананиева Васил Михайлов...

След като с процедурни еквилибристики парламентаристите от опозицията бяха изправени пред алтернативата – безпрекословно да се съгласят с кадровата политика на Виденов. Или обратното – да се обявят против оставките на министрите, заради чиито гафове поискаха недоверие на кабинета, развръзката можеше да бъде само една. Неучастие в гласуването.

От гледна точка на дисциплината от този „хепи енд” спечели БСП, която без всякакво усилие можа да преброи послушните и по-малко послушните в парламентарната си група. Спечели и „демокрацията”, тъй като, както доста често се случва напоследък, отново броят на депутатите, участващи в парламентарната процедура, бе редуциран. Очевидно победи и „обективната справедливост”, двата полюса в черно и бяло, между които с лека ръка бе изтрито понятието „въздържал се”.

От гледна точка на дългосрочната перспектива обаче – загуби Виденов. Възможно е дори тази „бъдеща загуба” да е била режисирана от среди в парламентарната група на БСП, които няма да могат да попречат на опозицията да...сезира отново Конституционния съд.

Приказките за поредната конфронтация и злонамереност на сините едва ли ще стабилизират правителството на Жан, пък и самия него...още дълго.

Нима премиерът бе предаден? От своите?

Воплите им от парламентарната трибуна много приличат на приказката за този, който викал – „Дръжте крадеца!”

Колко ли сребърника са дрънкали в джоба му?