“Мобифонът” на Райдовски стана член на СЕМ

Едно с нищо незабележимо лице, което през 1971 постъпва  в Лвовското висше военно-политическо училищеЗащо президентът Първанов предостави мястото от своята квота на  посредствен  и алкохолно зависим човек

Стефан ПЕТРОВ

Съвсем наскоро, докато хората се готвеха да празнуват  светлия християнски празник Великден, а политиците усърдно се замеряха с кални топки от скалъпени истории, в общата суматоха тихомълком, без никакъв медиен гръм  председателят на Съюза на българските журналисти Милен Вълков, по-известен в журналистическите среди с прозвището Послушкото, бе натикан и в СЕМ.

Той зае това наглед престижно място от полагащата се квота  на българския президент Георги Първанов. Така след избора на Маргарита Пешева, която се отличава с пламенната си готовност да защитава каквато и да е възложена й теза, СЕМ доби своя окончателен образ. Съветът за електронни медии вече е готов да моделира медийното пространство, да отпуска и отнема лицензи, да цица пари от телевизии, които се бунтуват срещу  съществуващата в България цензура, преструвайки се на  регулаторен орган по такъв начин, че предстоящите президентски избори да имат своя предопределен край.

Точно това наложи и включването на Послушкото

в СЕМ. Кой всъщност е Милен Вълков? Един с нищо незабележим човек, наближаващ пенсионна възраст, който през 1971 постъпва  в Лвовското висше военно-политическо училище, отличено с орден Червена звезда, от което излиза през 1975 с присвоена специалност “военен журналист с висше образование”, получил  и съответния за военния си чин нагръден знак. Оттук започва, въпреки серия от провали, и то  кой от кой по-гръмки, една много знаменателна кариера.

 След двугодишна военна служба военният Вълков, както твърдят злите езици не без помощта на един  подходящ брак,

заема място в Комитета за култура

и кротко пребивава  там до 1979. Как в този комитет, свърталище предимно на номенклатурни кадри, е усъвършенствал придобитите си  военни умения, остава да гадаем, но изведнъж така драстично поумнява, че само след  11-месечен престой в справочна редакция на Българската телеграфна  агенция, където от вестниците се изрязват и се подреждат кратки дописки, за да се улесни работата на пишещите журналисти, Вълков със стремителен полет каца в редакция Международна информация. И оттук нататък влиза в онзи кръг на свои хора, от който

нито пиянските истории, нито злоупотребите

с обществени средства, нито близките връзки с  печално известни  с провалите си лица от специалните служби като В. Константинов, както  и с близки сътрудници на генерал Гоцев, нито безпомощния му непрофесионализъм като журналист не могат да го извадят.

 И ето го през  от 1986 до 1990 в Кайро като кореспондент на БТА в приятелската компания на Камен Михайлов, съпругът  на едновремешното хубаво Наде.  Историята на българската журналистика не пази спомен за значим коментар или репортаж от гореща точка на този иначе военен кореспондент, който след Кайро кротко дреме  в БТА до мътната 1995, когато невидимите трамплини на БСП го изстрелват  в Центъра за информация и връзки с обществеността на 37-ото Народно събрание.  Помните ли тези години, когато нашият герой освен Послушкото, беше известен още и като  мобифонът на Райдовски. Да, същият онзи свързан със специалните служби правителствен говорител, който  с изключителна любезност се обръщаше към българските журналистки с

ласкавото “Я слушай, ма курво!”

За благодарност от партията-кърмилница за добре свършената работа – пълна липса на информация за дейността на Народното събрание  и предоставяне на информация по избор само на когото трябва – Вълков е удостоен от 1995 до 1997  с  поста на генерален директор на Българската телеграфна агенция.  И това съвсем не е случайно - това е времето, в което  богатата и години наред субсидирана от държавата агенция, която разполага с мощни сметки в чужбина заради развитата си кореспондентска мрежа, бива изцедена до капка така,

както паяк изсмуква жизнените сили

на уловена в мрежите му муха. Парите изчезват в неясна посока, сградата е занемарена до неузнаваемост, единственото нещо, което върви с пълна пара, са  комичните изпълнения на генералния директор, добре налят с твърд алкохол. Деградацията е непоправима. В крайна сметка ситуацията става толкова неудържима, че на заседание на медийната комисия дори и представителят на БСП Иво Атанасов не дръзва да защити провалилия се кадър на своята партия и той  бива изхвърлен от БТА.

И тогава ловко подхвръква в една друга агенция – София-прес. Подхвръква там заради огромните имоти и средства, предоставени й от българската държава с указ на Андрей Луканов, за да представя достиженията на България в чужбина. Години наред Агенцията е мощно субсидирана от държавата,

впоследствие и мощно източвана от Венцел Райчев

(бащата на болезнено пулещия се и стреснато ръкомахащ от екрана на не една телевизия Андрей Райчев)  в компания с други свои колеги от червената партия като бившия председател на Съюза на българските писатели Кольо Георгиев, настоящия председател на СБП Николай Петев, бившия председател на СБЖ  Александър Ангелов, които и днес кротко и блажено живеят дните си в нея, разпродавайки предоставеното от българската държава имущество и давайки под наем  де що сварят.

С влизането на Вълков в агенцията, където по препоръка на БСП му се предоставя поста изпълнителен директор, отговарящ за

сключването на договорите за отдаване под наем

и за финансовото състояние на Агенцията, започва и окончателният разпад и ликвидиране на София-прес. Преустановява се  издателската дейност, пропада филмопроизводството, разпродават се или направо се задигат струващи хиляди долари активи, спира всякаква журналистическа дейност и свръхбогатата София- прес постепенно бива източена до пълна съсипия. По това време Вълков е и управител на дружеството на София пред “АСП-Пресклуб” ЕООД (факт, старателно укриван от СЕМ и защо ли?), в което само от рекламни табла в пресклуба на дружеството за периода 2000 – 2001, от сключени договори с Мобиком,  Арома, Арон, от публикувани реклами в  годишното  издание Алманах България  влизат над 145 000 щатски долара, които по отработената  схема, прилагана още в БТА, изчезват яко дим. Вълков–брат, който заема висок пост в Ръководство въздушно движение, също  не стои безучастен в  мащабната  игра по източване на обществени активи. Разпадът на София-прес се оказва един от съществените  елементи в цялостната разруха на българската държавност, за да не може държавата никъде и пред никого да защити сама себе си. На тази мъчителна разруха са

посветени повече от 60 журналистически разследвания

в които са публикувани изобилие от банкови сметки, данни, имена  и схеми на злоупотреба. Реакцията на прокуратурата е мълчание.

С безупречния си нюх на специалист по източване на обществени средства Вълков  спешно се преориентира (по-скоро го пренасочват) към една все още богата  на имоти организация  - Съюзът на българските журналисти. След яростни дебати и нежелание на гилдията да го допусне до председателското място, след три общи събрания накрая изборът бива фалшифициран и въпросът се решава.  На хоризонта е източването и на СБЖ, съпътствано от бурен отлив на журналисти от съюза.  И за да може да се затвори кръгът, да може остатъците от журналистическа съвест да бъдат притискани с цялата мощ на всички  възможни структури, след съответните пазарлъци между българските институции нашият Послушко

чинно се появява с мустаците си и в СЕМ

Това е официалната биография на Милен Вълков – привидно помпозна, реално куха. Зад нея не стоят статии, анализи, нито веднъж в медийното пространство не се чу мнението на този уж военен журналист и “специалист по Близкия изток”, когато държавите в него се раздират от проблеми. Затова пък зад тази биография стоят ловко изплетени мрежи от удобни за властта хора, създадени да влияят на средствата за масова информация, дори нещо повече – да ги контролират и закриват, ако трябва. Защо иначе президентът Георги Първанов ще си прави труда  да предостави мястото от своята квота в СЕМ за един толкова посредствен човек, алкохолно зависим и управляем поради серията си провали?

Но пък удобен. В списъка на

114-то дружество на СБЖ

при Агенция София-прес, чийто негласен ментор е той, ще срещнете  имена, които могат да инфектират и най-здравата среда.  Ще откриете хора на  небезизвестният синдикат “Промяна”, там е името на добре познатия в журналистическата гилдия бивш служител на специалните служби В. Константинов, по-известен като Весо Ухото заради несломимия му професионален навик да донася. Там е и Димитър Гронев, за чието приемане поръчители са Милен Вълков и Веселин Константинов. В  биографичната справка, подписана от Гронев, може да се прочете следното:

“Научните ми публикации са в областта на политическата психология с акцент върху нейните приложни аспекти – предизборни кампании, имиджмейкърство, механизми на пропагандното въздействие, обществено мнение, контентанализи на външнополитическа пропаганда – печат и радио и др.”

Какви ли чисти акции предлага този голям специалист, когато трябва да се омърси някой политически противник? Сигурно само Милен Вълков знае. Сред купчина никому неизвестни “журналисти” в миналото се кипреше името на бившия председател на СБП Кольо Георгиев, там битуваше и името Николай Добрев. Там се подвизаваше и сегашният председател на СБП Николай Петев, кръжеше и покойният Сергей Наков,

близък сътрудник на ген. Любен Гоцев

и т.н., и т.н. Все журналисти за пълнеж на Съюза, но пък  бойни кадри. Без съмнение това е и една от причините днес СБЖ  да е един на практика мъртъв съюз. Да сте чули СБЖ да се е застъпил за толкова много  съдени от всякакви мутри журналисти заради  журналистически разследвания, с които се опитват да спасят  огромни суми на българската държава? Да сте чули СБЖ да е изразил мнение по някакъв проблем, който тресе медиите понякога със седмици? Няма и да чуете,  докато Милен Вълков е председател. Той е Послушко.

За сметка на това пък ще срещнете името му под такива причудливи прояви, че дълго ще се дивите  дали не сънувате. Представяте ли си председателят на СБЖ да се занимава например с елементарен рекет, предизвикал хохота на мастити юристи? В телеграма с означение София Ц 5001-0-6 109 8/11 1300, изпратена до

неправомерно уволнена от него стажантка

в дружеството, четем следното:

“Поради разпечатаните от вас информации от компютърната мрежа на “АСП – Пресклуб” ЕООД, които са лична собственост на дружеството и се съхраняват единствено в неговата компютърна мрежа (само че тази лична собственост се  е излъчвала ежедневно поне на петнайсетина адреса на различни български медии без заплащане при свободен достъп на всеки желаещ до нея!), дължите обезщетение на АСП – Пресклуб ЕООД в размер на 5000 (пет хиляди) лева заедно със законната лихва…”

Ако мине номерът. Пък може и човекът да е бил в мокро неадекватно състояние, както често му се случва. Спомен за такъв негов позор имат всички председатели на журналистически дружества след злополучното му уж избиране на поста председател на СБЖ.

Но пък в боравенето с цифрите, когато  парите трябва да изчезнат , може да се сблъскате с  такава плътна мъгла, че с нож да се реже.

Всеки проектобюджет на СБЖ

е едно наистина причудливо творение. Ще вземем за пример един случаен бюджет – например за 2003. Колкото са приходите, точно толкова, до стотинка, са и разходите: 209 500 лева. За възнаграждения по граждански договор (членове на УС) УС 13 д.х 75лв (50-100) по 12 м. = 11 700 и комисии 2 д. х  45 лв. (30-60) х 12 м. = 1080 лв. или общо 12 800 лв. (Правописът е на СБЖ) За професионално-творческа дейност обаче в този бюджет да предвидени едва 8000 лева!

 Плаща човекът и го слушат – на всяко заседание по една пенсия.  В този бюджет ще намерите и нещо още по-интересно: в раздел приходи са посочени имоти, които СБЖ отдава под наем, сред които е и почивният дом в “Свети Константин и Елена” във Варна, други имоти във Варна, Батак, София и т.н., но няма да срещнете нито една цифра – за колко месечно се отдават, нито пък ще видите за какво е изразходвана предоставяната крупна ежегодна субсидия от София-прес. Само Милен Вълков си знае.

И затова с огромна почуда,  направо с  потрес  ще установите, че този дълбоко презиращ отчетността председател на СБЖ уведомява, че “на 8 март тази година в зала “Адакта” на хотел “Рила” съвместно с Фондация “Фридрих Еберт” – Германия, организираме работна среща на тема: “Етика в журналистиката”. Не нещо друго, а етика. Дали от Фондация “Фридрих Еберт” имат представа  какво разбира той под етика и колко далеч са неговите разбирания в това отношение от техните? И още:

“През периода 15 май – 30 юли (какво чудесно лятно време за безплатна почивка!) в българските културни центрове в Париж, Витгенщайн и Братислава ще бъде експонирана изложбата на СБЖ, посветена на 110-та годишнина (правописът е на СБЖ) от създаването на организирано журналистическо движение в България”. Без съмнение ще ги смаем. СБЖ няма мнение по никакъв въпрос, позиция – да не говорим, защита на свои членове – никаква, но разходка с няколко картинки за сметка на СБЖ е нещо приятно. И с нищо не задължава. Нека българските журналисти си мислят, че имат съюз!

(3.05.2006 - в."Седем")