През годините Германия многократно изживя своята „Меа culpa” и своето покаяние. Разделянето й на две държави и участието им в два враждуващи военни съюза беше прокарана отвън стратегия, която трябваше да пренесе на нейна територия военните действия при евентуален сблъсък между СССР и САЩ.  Между НАТО и Варшавския договор. Една заложена по дефиниция братоубийствена война между германци и германци от двете страни на Желязната завеса, която да даде време за предислоциране на останалите. Питам се дали и днес не се режисира нещо подобно с нагнетявания конфликт между Украйна и Русия?

Безспорно е, че съвременният свят се нуждае от организации за колективна сигурност и отбрана, какъвто е НАТО. Ясни са предимствата и потенциалът на ЕС, като съюз на гражданите, обединявани и защитавани  чрез всеобщите документите, които гарантират свободата и основните човешки права. Напоследък обаче се изостря съмнението  дали и двата проекта няма да бъдат УЗУРПИРАНИ ОТ ПРИЕМНИЦИ В СЯНКА НА УЖ СМАЗАНИЯ ЗАВИНАГИ  НАЦИЗЪМ? Признаците на политики от Гьобелсов тип са наистина видими и това е много тревожно.

 На 31 март 1954 г. СССР внася официална нота за приемането му в НАТО. Документът е адресиран до правителствата на САЩ, Великобритания и Франция, като Москва поставя условието „съюзът да запази неутрален статут”.

По същото време молби за приемане в НАТО депозират самостоятелно и „съветските” по онова време републики Белорусия и Украйна.

Както пишат руски анализатори, с този си ход Москва се опитва „да убеди световното обществено мнение в независимостта на тези републики”. А предсказуемо, отговорът и на трите заявки е „не”.

В действителност  въпросът за участието  на СССР в общ отбранителен съюз, който да гарантира ефективна система за безопасност на Европа, се повдига още през 1949 г. Това се случва покрай създаденият на 17.03.1948 г. от Обединеното кралство Франция, Белгия, Люксембург и Нидерландия - Западноевропейски съюз по отбрана. По онова време една от целите на Москва е да запази статуквото на „единна, неделима и демилитаризирана  Германия”, предвидено в споразуменията от Потсдам (1945 г.) и да  предотврати създаването на  Федерална  република  Германия. С  това намерение в началото на 1949 г. с посредничеството на британската комунистическа партия (CPGВ), която след  края на Втората световна война достига върха на своята популярност, Андрей Вишински, външен министър на СССР, изпраща предложение за обсъждане на участието на Москва в Западноевропейския съюз. Тоест, в организацията, която се явява идеологически  предшественик на НАТО. В този период е в сила подписаният през март 1942 г. политически договор между Великобритания и СССР, който ангажира Москва да участва в мирните процеси след края на военния конфликт. Факти са обаче и Берлинската блокада (24.06.1948-12.05.1949),  която е сред първите сериозни кризи на Студената война.
Както и прословутата реч на Чърчил във Фултън от 5.03.1946 г., в която бившият премиер на Великобритания заявява, че „Великобритания и САЩ имат особената отговорност „да възпрат СССР и комунизма”. Като частно лице Чърчил говори за непредсказуемата  Съветска Русия, за  желанието ѝ да разпространи безгранично своята „мощ и доктрина“ и в тази връзка призовава Великобритания и САЩ „неуморно и безстрашно“ да прокарват принципите на свобода и човешки права като „съвместно наследство на англоезичния свят“. Речта му се определя като фундаментална и като сложила началото на Студената война. Вероятно, както биха написали някои анализатори днес, остротата в изказването на Чърчил е била продиктувана и от лични причини. Чърчил губи парламентарните избори през 1945 г. и дори се налага Потстадмската конференция (17.07. - 02.08.1945 г.) да прекъсне своята работа за два дни, докато се изясни резултатът от този вот. След края на Втората световна война, Британската империя започва да се разпада, като през 1947 г. дори Индия и Пакистан стават независими държави.  Добре известна е омразата на Чърчил към Махатма Ганди и движението за независимост на Индия. Космополитна фигура, с противоречив и огромен политически опит, през 1954 г. Чърчил отново е министър-председател и несъмнено това обрича на провал всеки опит на Москва да стане част от общ модел за сигурност заедно със Западна Европа.  Съществуват  гледни точки, според които през 1954 г. СССР не е искал наистина да бъде приет в НАТО,  а Сталин е разигравал тактически ходове, за да демаскира „истинската същност” на Североатлантическия Договор.

Фактологично НАТО става реалност с подписването на договора от 4 април 1949 г., а Федерална република Германия  се учредява през май същата година. Пет месеца по-късно, на 7 октомври 1949  г. е създадена Германската демократична република, а  след близо 6 години, на 14 май 1955 г., се основава и Организацията на Варшавския договор, антипод на НАТО. Също фактологично, в цялата следвоенна история,  Москва „поне  четири пъти сериозно обмисля възможността да се присъедини към НАТО  за изграждането на единна система за сигурност в Европа и Азия”. Освен през 1954 г., това се случва през 1983 г., 1991 г. и през 2002 година. Прокламираната от руснаците цел е „да се изключат войните, разделителните линии и да се гарантира  така желаният стабилен  мир”. Задавайки въпроса защо в продължение на 70 години Западът се отказва от безсрочен отбранителен съюз с Русия,  руски коментатори напомнят, че:

Коминтернът, който се смята за основен инструмент на световната революция, е разпуснат още през 1943 г.; че веднага след войната лидерът на СССР Йосиф Сталин многократно е заявявал готовността на Съветския съюз за добросъседски отношения със Запада;  че, както изтъкна преди дни и президентът на САЩ Джо Байдън в обръщението си към руснаците, по време на Втората световна война Съветският съюз и САЩ са били съюзници в антихитлеристката коалиция и т.н.

Всъщност руската страна все повече се отдалечава от НАТО, а въпросът ЗАЩО се провокира подобен процес  няма  смислен отговор.  

През  2014 г. се навършиха 40 години от разделянето на Кипър. На 20 юли 1974 г.  под претекст, че защитават  кипърското турско малцинство след опита за преврат, чиято цел беше присъединяването на Кипър към Гърция, турски войски дебаркираха в Кирения. Пучът се провали, но през следващите седмици Турция завладя 37 на сто от територията на острова и си стои там и досега. Според кипърските гръцки власти конфликтът е взел 3000 жертви, десетки хиляди са били ранени, а 1400 души са безследно изчезналите. От 1952 г. Турция и Гърция членуват в НАТО като Турция има втората по големина армия в съюза. Били ли са санкционирани турските власти за окупирането на Северен Кипър? Ами да, от САЩ са престанали да им продават оръжие.

В началото на 1983 г. на заседание на Политбюро, генералният секретар на ЦК на КПСС Юрий Андропов заговорва за сближаване с НАТО. Според руски СМИ, темата е „била изследвана и при контакти с дипломати на държави от НАТО”, а причините за това са  „желанието да се намали рискът от глобална война, която би завършила с взаимно унищожение, напреженията по азиатската граница, войната в Афганистан и трудните отношения с Китай”. И този път обаче присъединяването към НАТО не се получава. След инцидент с южнокорейски Боинг, свален над територията на СССР, избухва нова криза в отношенията между СССР и Запада. Президентът на САЩ Роналд Рейгън обявява Съветския съюз за „империя на злото“, а през ноември 1983 г. НАТО провежда мащабни учения, които симулират първи удар срещу СССР.

Въпросът за присъединяване на Русия към НАТО отново възниква през 1991 г., когато се обсъждат различни формати за евентуално сътрудничество след края на Студената война. През 2002 г. се създава Съветът НАТО-Русия, а впоследствие министърът на външните работи Сергей Лавров предоставя на страните от НАТО проект за нов Договор за европейска сигурност, който Русия предлага да подпише. Защо документът не е разгледан и придвижен тъне в мъгла.

За съжаление, поредният поход срещу болшевизма започва с мимикрия и тиха реабилитация  на германски военни, служили на нацизма. Шест години след края на Втората световна война,  донесла смъртта на между 60 млн. и 70 милиона души, за председател на Военния комитет на НАТО  във Вашингтон е избран НАЦИСТКИЯТ  ГЕНЕРАЛ  Адолф Хейзингер.  Да, той е професионален военен, изпълнявал „дълга си” в имперската армия, в силите на Ваймарската република и под командването на Хитлер. По време на Втората световна война, като началник на Оперативния отдел на Висшето командване на сухопътните войски на фашистка  Германия, Хейзингер участва в разработената и одобрена лично от Хитлер операция  „Барбароса”; в планирането на военните кампании в Полша, Дания, Норвегия и Нидерландия. Съвместно с шефа на Генералния щаб на Вермахта Франц Халдер, Хейзингер представя и плана за внезапен удар и окупиране на Швейцария. В него се предвижда да бъде превзета военно-индустриалната зона по линията Золотурн (Solothurn) – Цюрих  и да се овладее Берн. Ударните части е трябвало да бъдат подсилени от  танкови, моторизирани и артилерийски подразделения.

Твърди се, че Адолф Хейзингер е бил съучастник в извършения на 20.07.1944 г. неуспешен атентат срещу Хитлер в неговата щаб-квартира.  Но описанията на провалилия  се уж по ”случайност” опит за ликвидирането на фюрера, хвърлят сянка върху тази версия. След създаването на Федерална република Германия,  бившият сподвижник на Хитлер, (който вече е „демократ”)  изпълнява функциите на Главен инспектор на Бундесвера, въоръжените сили на западна Германия, а от 1961 до 1964  г. застава НА ВЪРХА  на Военния комитет на НАТО във Вашингтон.

През 2014 г. сп. „Шпигел” публикува секретни документи на разузнаването. Те  разкриват,  че „в годините след Втората световна война близо 2000 ветерани от  нацисткия Вермахт и  Вафен СС, военното подразделение на есесовците”,  са създали нелегална армия в Западна Германия, която е трябвало да воюва при евентуално нападение на страната от СССР.  Според публикацията, през 1950 г. в страната вече е съществувало  подземно общество. То е включвало бивши военни от Вермахта и техни симпатизанти.  Паравоенната организация е трябвало да мобилизира около  40 000 бойци и е основана от полковник  Алберт Шнец. Въпросното лице служи последователно в Райхсвера и в  25-та дивизия на Вермахта  (въоръжените сили на Нацистка германия от 1935 до1945 г.), издига се в редиците на Бундесвера,  а до края на 50-те години на миналия век е в близкото обкръжение на тогавашния министър на отбраната Франц Йозеф Щраус. Съвременниците му описват Шнец като егоистичен и арогантен човек.  Той  поддържа връзка с Германската младежка лига, която също обучава своите членове за партизанска война, а през 1953 г. е забранена като крайно дясна екстремистка организация. Алберт Шнец работи и за Хелмут Шмид, министър на отбраната при канцлера Вили Бранд. Уличаващите документи с необичайното название „Застраховка”, които  принадлежат на шпионската организация на Райнхард Гелен, (бивш шпионин на Хитлер, предал се на американците в последните дни на войната, а след това  създал с финансирането и под опеката на ЦРУ шпионска организация, в която са привлечени  много нацисти) случайно са открити от историка  Агилолф Кеселринг.  Цитираните в тях изявления на Алберт Шнец сочат, че проектът за изграждането на тайна армия се е подкрепял и от новите демократи и бивши пионки на нацизма  АДОЛФ ХЕЙЗИНГЕР и ХАНС ШПАЙДЕЛ. Това е същият Хейзингер, който, както споменах се издига до председателството на Военния комитет на НАТО, а преди това става първият Генерален инспектор на Бундесвера. Защото е „антикомунист”.

От своя страна през 1957 г. Ханс Шпайдел израства до Върховен главнокомандващ на съюзническата армия на НАТО в Централна Европа.  Преди това той е участник  в Първата и Втората световна войни. От 1933 г. е заместник  военен аташе на Райха в Париж. След избирането му за главнокомандващ на НАТО, публикация във в. „Нойес дойчланд” (ежедневник в Германската демократична република)  го обвинява, че докато е във френската столица е участвал в организирането на т.нар. Марсилски атентат (9.10. 1934 г), при който е убит сръбският крал Александър І Караджорджевич. След излизането на статията, съюзниците от НАТО  я определят като съветска пропаганда. Независимо от  това,  на 18 юли 1957 г., в Берлин се провежда пресконференция, организирана от Бюрото по печата при правителството на Германската демократична република.  На нея присъстват много чуждестранни и германски  журналисти, а организаторите показват два документа от тайните архиви на Третия райх, за които твърдят, че са оригинални. Става въпрос за писмо на Херман Гъоринг до Ханс Шпайдел, с което му се възлага да се заеме с изпълнението на операция "Тевтонски меч" по убийството на сръбския крал. Показан е и доклад на Шпайдел, според който подготовката е извършена и предстои изпълнението на операцията.  Докладът на Шпайдел е придружен от машинописно копие на писмото на агента на немското разузнаване във Франция.

Дори и да приемем, че цитираните документи са умело подготвен фалшифкат, тоест  фейк,  безспорна истина са „приносите” на Шпайдел по време на Втората световна война. След успешното разпарчатосване на Полша, той става част  от IX армейски корпус.  Негова е отговорността да организира нападението на 6-а армия и след това да ръководи атаката на нацистките сили срещу Париж. (6-а армия, наричана още преторианската гвардия на фюрера, се е смятала за най-прославената част на Вермахта. Въпрос на чест било да се служи в това войсково подразделение, което освен че прегазва Франция, участва в блокадата и битката за Сталинград, където е окончателно унищожено от руснаците.)

Но да се върнем на Шпайдел. Решението да се атакува  Париж в стил „котел” довежда до пълната капитулация на френската защита. От юг френцузите  е трябвало да отблъскват атаките на италианската армия (на 10 юни 1940 г. Италия обявява война на Франция), а на север и североизток да се противопоставят на частите на Вермахта. На 14 юни германските войски влизат без бой в Париж, а Шпайдел става  част от командването на генерал  Ото фон Щюлпнагел. Той е немският военен губернатор на Франция до 1942 г., който, арестуван през 1946 г. и отведен в Париж,  за да бъде съден за своите престъпления, се обесва. През март 1942 г. изпращат Шпайдел на руския фронт. През януари 1943 г. той поема за кратко командването като асистент  на генерала от пехотата Курт фон Типелскирх, който по това време е германският военен представител в щаба на 8 италианска армия, взела участие в Сталинградската битка.
В началото на 1943 г. Шпайдел е натоварен със задачата да заздрави югоизточния фронт на Тристранния пакт, за кратко ръководи и сраженията при Курск. Следват орден „Железен кръст“ и през 1944 г. повишение в званието генерал-лейтенант на Вермахта. При избухването на битките в Нормандия, отново Шпайдел ръководи сраженията. Твърди се, че е бил участник в заговора за убийството на Хитлер и че му била възложена задачата „да вербува” за делото командира на Немския африкански корпус генерал Ервин Ромел, известен с прякора Пустинната лисица. Според друга версия и по думите на генерал-майор Фриц Баерлейн, началник-щаб на Африканския корпус,  Ромел и Шпайдел възнамерявали да позволят на съюзническите войски „да навлязат в ключови точки на Германия и така да принудят Хитлер да се предаде по-рано”. Но преди да задействат плана си,  някой предал и двамата.

Последният ден на генерал Ромел е покъртителен. Принуден да избира между „Народния съд”,  пред който да бъде изправен със своето семейство и самоубийството, на 14 октомври 1944 г. той сам отнема живота си. Организаторите на атентата срещу Хитлер са от аристократичните среди,  повечето от тях - високопоставени офицери от Вермахта.  Дълги години ги  смятат за предатели.  Националсоциалистите ги обесват на куки за месо, но вместо от въже, примките се правят от струни на пиано.

Уличен, че е бил сред съзаклятниците, Шпайдел също е арестуван от Гестапо.   В края на войната бяга от нацисткия затвор и се укрива...

 След войната, Ханс Шпайдел започва да преподава модерна история. През 1950 г. публикува книга  за инвазията в Нормандия, а новата му кариера шеметно се разгръща. Назначават го за военен съветник на канцлера Конрад Аденауер.
Става главен делегат на Западна Германия на конференцията за Договора за създаването на Европейската отбранителна общност.
Когато Федералната република се присъединява към НАТО, изпълнява функциите на водещ преговарящ. През 1955 г. става генерален директор във Федералното министерство на отбраната с военното звание генерал-лейтенант на Бундесвера. През 1957 г. е първият офицер,  повишен в чин генерал в Западна Германия. Служи като COMLANDCEN (подчинен на главнокомандващия ръководител на сухопътните войски) от 1957 до 1963 г., със седалище в Париж.

Като „историк”, преподава в университета в Тюбинген и
пише книги.

През 1963 г. получава Големия кръст със звезда за заслуги към Федерална република Германия. През 1964 г. става президент на германския Институт по международни въпроси и сдигурност.

През 1997 г. кръщават казарма на негово име.